Теодор Стърджън - Сънуващи кристали

И така, миличък, това е положението дотук. Оттук нататък? Ще следя по вестниците от родния град за някаква информация за Негово Безчестие Съдията по наследствеин дела, и ще се надявам на най-доброто. Колкото до теб, не тормози квадратната си главичка с мен, скъпи. Аз се оправям чудесно. Изкарвам само няколко долара по-малко на седмица, отколкото у дома, а тук съм в много по-голяма безопасност. А и работата не е тежка — почитателите на музиката са някои от най-приятните хора на земята. Съжалявам, че не мога да ти дам точния си адрес, но ми се струва, че точно сега така е по-добре. Ако се наложи, това може да продължи и цяла година, и няма да го понесем чак толкова тежко. Учи здраво, братле. Аз съм с теб хиляда процента. Ще пиша често.

ХХХ

(Това е писмото, което наетият от Армънд Блует крадец откри в стаята на студента от Държавния Медицински Институт Робърт Халоуел.)

— Да, аз съм Пиер Монетър. Влезте. — Той се отмести от вратата и момичето влезе.

— Това е толкова мило от ваша страна, г-н Монетър. Знам, че сигурно сте ужасно зает. А и най-вероятно изобщо няма да сте в състояние да ми помогнете.

— Бих могъл да не ви помогна, дори и да съм в състояние — каза той. — Седнете.

Тя си избра един сгъваем шперплатов стол, който се намираше в единия край на полу-писалищната, полу-лабораторна пейка, заемаща почти цяла стена от фургона. Той я изгледа студено. Чуплива руса коса, очи, понякога сивосини, друг път с една идея по-тъмни от небесно-синьо. Престорено спокойствие, което той разшифрова съвсем лесно с неговите обучени сетива. Тя е разтревожена, помисли си той; изплашена и засрамена от това. Той почака.

Тя каза:

— Има едно нещо, което трябва да открия. Случи се отдавна. Почти го бях забравила, а после видях афишите ви и си спомних… може и да греша, но ако само… Тя притисна ръцете си една в друга. Монетър ги погледна и после отново насочи хладния си поглед към очите и.

— Извинете ме, г-н Монетър. Май не мога да стигна до същината на нещата. Всико е толкова неясно и толкова… ужасно важно. Въпросът е следният — когато бях малка, на седем или осем години, едно момче от моя клас в училище избяга от къщи. Беше някъде на моята възраст и май страхотно се бяха скарали с втория му баща. Мисля, че беше наранен. Ръката му. Не знам колко сериозно. Аз бях сигурно последният човек в града, който го видя. Оттогава никой не го е виждал.

Монетър взе някакви книжа, прегледа ги и ги върна на мястото им.

— Наистина не знам с какво мога да ви помогна, госпожице…

— Халоуел. Кей Халоуел. Моля ви да ме изслушате, г-н Монетър. Бих петдесет километра път, за да се срещна с вас, понеже не мога да си позволя да пропусна и най-незначителния шанс…

— Ако смятате да плачете, ще трябва да се разкарате оттук — изръмжа той. Гласът му беше толкова груб, че тя се сепна. След това той благо я подкани:

— Моля, продължете.

— Бл-лагодаря ви. Ще бъда кратка… Точно се беше стъмнило, една мъглива дъждовна вечер. Ние живеехме край магистралата и аз излязох в задния двор, за да свърша нещо… не помня точно… все едно, той беше там, стоеше до светофара. Говорих с него. Той ме помоли да не казвам на никого, че съм го видяла, и аз спазих обещанието си, до днес. След това — тя затвори очи, явно опитвайки се да възстанови всяка частичка от спомена, — май някой ме извика. Аз тръгнах да се прибирам и го оставих. След малко обаче отново надникнах навън и го видях да се качва в каросерията на един камион, който беше спрял на светофара. Беше един от вашите камиони. Сигурна съм, че беше от вашите. Както беше боядисан… и вчера, когато видях вашите афиши, се сетих за него.

Монетър мълчеше, а хлътналите му очи бяха безизразни. После той някак внезапно осъзна, че тя е свършила да говори.

— Това се е случило преди дванайсет години? И, предполагам, вие искате да знаете дали това момче е дошло в панаира.

— Да.

— Не е. Ако е идвал тук, аз със сигурност щях да разбера това.

— О… — Гласът и прозвуча немощно, съкрушено, и все пак с примирение. Явно не бе очаквала друг отговор. Тя видимо се съвзе и каза:

— Той беше дребен за възрастта си. Имаше много тъмна коса и очи и продълговато лице. Казваше се Хорти — Хортън.

— Хорти… — Монетър се помъчи да си спомни. Тези две срички му звучаха някак познато. Само че откъде… Той поклати глава:

— Не си спомням нищо за момче на име Хорти.

— Моля ви, опитайте се. Моля ви! Разбирате ли… — Тя го погледна изпитателно, с въпрос в очите.