Теодор Стърджън - Сънуващи кристали

Той му отговори, като каза:

— Можете да ми имате доверие.

Тя се усмихна.

— Благодаря ви. Ами, има един мъж, ужасен човек. Навремето той беше настойник на това момче. Той постъпва с мен отвратително — става въпрос за някакво старо съдебно дело и той може да успее да ми попречи да получа едни пари, които трябва да ми се изплатят, когато навърша пълнолетие. Те ми трябват. Не за мен — за брат ми. Той ще става лекар и…

— Не обичам лекарите — каза Монетър. Ако съществуваше боен вик, в който да тържествува омразата, вместо чувството за свобода, (???) той отекна в гласа му, докато изричаше тези думи. Той се изправи. — Не знам нищо за никакво момче на име Хорти, което е изчезнало преди дванайсет години. По никакъв начин не съм заинтересуван от откриването му, особено при положение, че то ще помогне на един човек да превърне себе си в паразит, а пациентите си — в глупаци. Не отвличам хора и не смятам да имам нищо общо с едно издирване, което направо вони на отвличане и изнудване. Сбогом.

Тя беше станала заедно с него. Очите и се бяха разширили.

— Аз… съжалявам. Наистина, аз…

— Сбогом. — Този път думите бяха меки като перушина, казани с внимание, за да и покажат, че любезността му беше кадифена ръкавица върху желязна ръка. Тя се обърна към вратата и я отвори. Спря и го погледна през рамо.

— Може ли да ви оставя адреса си, просто в случай, че някой ден…

— Не може — каза той. Обърна и гръб и седна. Чу как вратата се хлопна.

Той затвори очи, а извитите му, цепнати ноздри се разшириха до кръгли дупки. Човеци, човеци, и техните сложни, безмислени, дребни интриги. В човеците нямаше нищо неразбираемо, нищо загадъчно или озадачаващо. Всичко човешко можеше да бъде изяснено посредством простичкия въпрос: „Каква ти е ползата от това?“ …Какво можеха да знаят хората за една форма на живот, на която бе чужда идеята за извличане на полза от нещата? Какво би могъл да каже един човек за своя кристален събрат, живите кристали, които можеха да комуникират помежду си и не се осмеляваха да го правят, които можеха да си помагат един на друг и се отнасяха към това с презрение?

И какво — той си отпусна една усмивка — какво щяха да направят хората, когато им се наложеше да воюват с чуждоземците? Когато се изправеха срещу враг, който минава в настъпление и после се отказва от него, след което предприема различен вид настъпление, по различен начин, на друго място?

Той потъна в сложните си размисли, повел своите кристалоподобни войници срещу глупавата тълпа на човечеството, и постепенно забрави за безмислените тревоги на едно момиче, търсещо някакво отдавна изчезнало дете заради някаква нейна си користна причина.

— Хей, Човекоядецо.

— Проклятие! Сега пък какво?

Някой неуверено отвори вратата.

— Човекоядецо, има…

— Влизай, Хавана, и говори по-високо. Мразя някой да ми мънка.

Хавана стъпка пурата си на стъпалото и се вмъкна вътре.

— Отвън има един човек, който иска да говори с теб.

Монетър се навъси над рамото му.

— Косата ти е почнала да посивява. Поне каквото е останало от нея. Боядисай я.

— Добре, добре. Веднага, още днес. Съжалявам. — Той отчаяно пристъпи от крак на крак. — Колкото до този човек…

— За днес ми стига — каза Монетър. — Никому ненужни хора, които искат невъзможни и маловажни неща. Видя ли онова момиче, което излезе оттук?

— Да. Точно това се опитвам да ти кажа. Оня тип също я видя. Нали разбираш, той чакаше да се срещне с теб. Попита Джонуърд къде може да те намери и…

— Мисля, че ще уволня Джонуърд. Той е рекламен помощник, а не разпоредител. Какво му влиза в работата да ми праща досадници?

— Сигурно е преценил, че трябва да видите този човек. Важна клечка е — плахо каза Хавана. — Тъй че когато дойде при фургона ти, той ме попита дали може да влезе. Отговорих му, че си зает, говориш с някого. Той каза, че ще почака. Някъде по това време вратата се отваря и онова момиче излиза. Опира се с ръка на рамката и се обръща назад да ти каже нещо, а тоя тип, важната клечка, на него направо му изгарят бушоните. Няма майтап, Човекоядецо, никога не съм виждал такова нещо. Сграбчва ми рамото. Сигурно цяла седмица ще ми остане синьо там. Разправя ми: „Тя е! Тя е!“ и аз викам: „Коя?“, а той вика: „Не трябва да ме види! Тя е дявол! Отряза си пръстите и те пак и порастнаха.“

Монетър се изпъна като пружина на стола си и се завъртя с лице към джуджето.

— Говори, Хавана — каза той с благия си тон.

— Ами, това е всичко. Освен че той се сви под платформата на Гогол, за да се скрие, и си подаде носа да погледне момичето чак когато тя го отмина. Тя изобщо не го забеляза.