Теодор Стърджън - Издайницата

Стоях на паважа пред радиото и се гърчех, защото бях продал преди шест месеца палтото си. Нямаше къде да се свра, а нямах нахалството да се върна при Мария толкова рано сутринта. Нагоре към центъра или наляво — все едро.

Един мъж се приближи, огледа ме и ми връчи парче хартия.

— Можете ли да ми кажете как да стигна оттук до Саут фери? — попита.

— Разбира се. По подлеза на Седмо авеню — казах.

Той поклати глава и посочи ухото си. Глух. Взех молива от ръката му и написах каквото трябваше. Повдигна шапката си за поздрав и замина. Спомням си, че недоумявах как тип като него има такова хубаво топло палто. От някое благотворително дружество, предположих. А аз разполагам с всичките си сетива, но съм без палто. Той е глух и има палто. Ще си взема и аз палто.

Тогава ме озари голямата идея, Пляснах с ръце, извиках като пиян индианец и се затичах като луд към Уест сайд, където Мария се опитваше да направи за мен дом от един апартамент със студена вода за единайсет на месец. Стигнах, прелетях три етажа стълби и паднах посред стаята задъхан и скимтящ. Мария не знаеше какво да направи, още повече, след като аз си върнах дишането и обясних. Исках да знам дали, когато е обладана, тя би могла да се въздържи да го сподели гласно, ако да запише информацията!

— Не зная, Еди, никога не съм опитвала.

— Ами, опитай, по дяволите. Опитай!

— К-как?

Погледнах към стоящия върху печката будилник от деветдесет и осем цента.

— Хайде, мила. Обличай палтото. Ще изкараме малко пари.

Бе посвиквала с мен, иначе за нищо на света не би го направила. Дори не й казах преди да стигнем до заложната къща, че парите ще дойдат от нещо ценно, на което тя държи страшно много — от сапфирената звезда, която й бях дал като годежен пръстен, ден преди да се оженим. Под трите златни кълба аз й го отнех, мушнах в ръката й стар плик и молив, след което я вмъкнах вътре.

Познавах добре брокера. Бе единственият ирландец, когото съм видял в заложна къща.

— Тери, приятелю мой — изревах. — Ще ти направя една услуга. Дай ми в залог за този пръстен осемдесет зелени и няма да загубиш нищо.

Подадох му пръстена. Той изпъшка кисело. Мария се напъна да каже нещо. Аз я бутнах към щанда и посочих с пръст към хартията и молива. Тя се усмихна и започна да пише.

— Ши ти дам десет — каза Тери.

— И аз тогава потърся друг патрон — подиграх го.

— Двайс, ти начинаещ измамник.

— Сйдимдисейпет, ти мародер на гробове.

— Двайс и две и половин и иди по дяволи. Това е бяло злато, не е платина.

— Платината е двайсет зелени за унция на пазара, ти дърт гал, а златото е трийсет и пет. Остави ги тия бижутерски номера.

Все още Мария не ни бе прекъснала.

Терънс огледа внимателно пръстена през очилата си.

— Трийсе долара.

— Ще ги направиш ли на трийсет и две и петдесет?

— Да, и толкоз.

— Терънс, ти си добър бизнесмен и аз се отнасям с теб като такъв. Току-що ти качи десет долара, а аз мога да си позволя да сваля още десет долара. Това означава да се съгласим по средата — на шейсет и пет долара. — Видях, че Мария пише бързо с молива.

— Петдесет долара, за да изчезнеш от мой магазин — с усилие каза брокерът.

— Петдесет и пет и петдесет.

Споразумяхме се на петдесет и пет, аз се подписах в книгата и излязохме. Щом се оказахме навън, изтръгнах хартията. Поне дванадесет пъти Мария беше записала: „Не бъди глупак. Той е платил за него само шейсет долара като нов.“

Разцелувах я.

— Става — поех дъх. — Става! Тя погледна хартията.

— Истината ще излезе наяве — засмя се. — Но, Еди, аз не искам да залагам този пръстен. Аз…

— Избърши се и остави това на мен, друже — казах. — Хайде вкъщи, искам да облечеш онази твоя рокля — ти знаеш коя, тъмнокафявата, с трюфелите по нея.

— Руфели — каза. — Ти ядеш трюфели. Но това е вечерна рокля, Еди. Къде…

— …отиваме ли? Уест, Петдесет и втора улица, мила и ние ще извлечем цялата мръсотия, от всичките канали, канал по канал.

Застанах пред надпис „Костюми под наем“.

— Аз влизам тук. Ти бягай вкъщи и се разкрасявай. След кратка съпротива се подчини. Аз си избрах едно прилично официално сако и го отнесох вкъщи. След два часа изглеждахме за милиони. Мушнах в джоба си тънкото малко бележниче и потеглихме. До Петдесета взехме метрото, а оттам — с такси до Петдесет и втора. Пристигането в крайната точка на пътуването с такси за трийсет цента изглежда също така добре, като едно за три долара от единия край до другия. Носех връзка наострени моливи, а Мария носеше моето малко черно бележниче.