Теодор Стърджън: Издайницата

Направих й предложението на четвъртата ни среща. Тя бе четири часа подир третата среща, която бе ден след втората, която пък бе цели четири дълги седмици след първата. Точно така, потрябваха ми пет седмици след случката в онзи бар на авенюто, докато я убедя да ми подари една вечер. На два пъти я докарвах до плач по телефона, но после се разсмиваше, а когато не й останаха аргументи да ми отказва, тя се предаде и призна, че всъщност се бои да не ме притесни отново като при първата ни среща. Наложи се да й кажа, първо, че не съм бил притеснен, и че второ, пет пари не давам, ако се случи отново, че единственото ми желание е да я видя. Това обаче не стана, докато не я заплаших, че ще се хвърля през прозореца на студиото. Тогава тя прие втората среща. Така де, осемдесет и седем етажа са бая височина, а аз не се шегувах.

Тя винаги настояваше да ходим на безлюдни места — било с кабриолет в Централния парк, било на разходка но Бруклинския мост. Това ме устройваше толкова добре, че не си давах труд да се замислям върху причината. Правеше всичко възможно, само и само да не оставаме някъде заедно с непознати хора. Така бе и тогава в парка, в четири часа следобед, когато бях се излюпил рано от леглото, за да я заведа да обядваме някъде. Тогава й направих предложението. Стана лесно. Държах я за ръце и не смеех да я погледна в очите, докато изричах:

— Хей. Трябва да се оженим.

Усмихна се, както тя си знаеше, и поклати глава. Целунах я. По едно време се появи един полицай. Тогава тя оправи шапката си, отстрани ръката ми и поклати глава.

— Няма да се омъжа за теб, Еди — каза кротко. Кръвта ми стана на солена вода, изстина и заизтича през порите на кожата ми. Не й казах да повтори какво беше казала, защото го бе казала. После тя стана.

— Хайде да си тръгваме оттук, Еди.

Ръката ми се протегна нагоре и я принуди да седне отново на пейката. С вдървен поглед гледах как деца хранеха патиците долу при езерото.

— Малко се бях поуплашил — продумах и направо ме заболя като си чух гласа. — Мислех си, че ти каза, че няма да се ожениш за мен.

— Така казах, Еди.

— Да-а — обърнах се към нея. Видя израза на лицето ми, повдигна леко ръце и се отдръпна. — Защо? — попитах. — Нали си сама?

Тя кимна.

— Еди, има нещо, което… ще ми повярваш ли, поне сега?

— Не — казах. — Аз вече ти повярвах веднъж, когато ми каза „само този път“. Изплюй камъчето.

— Това е свързано с нещата, които изучавах. Неотдавна бях за около месец сама горе в планината, споменах ли ти за това? Четирийсет и два дни не видях жив човек. Открай време си падах по това, което се нарича психика. Там горе изучавах, опитах много неща, много експериментирах. Там открих верния път. Искам да кажа, разбрах нещата за обладаването. Открих как да отварям разума си за обладаването. Отидох твърде надалеч в това.

Държах го отворен прекалено дълго. Той свикна да е отворен. Не мога да го затворя. Сега подозирам непрекъснато, Еди. Върнах се от планината различна. И ще си остана завинаги такава.

— Какво е всичкото това, по дяволите? — възкликнах. — Ти обичаш ли ме?

— Не бива да ме питаш това — прошепна. Погледнах я. Не трябвало да я питам. Прегърнах я, допрях устни до ухото й и казах:

— Останалата част от тези глупости да ги разкажеш на съпруга си през медения месец.

Ченгето се появи отново. Посочих с пръст езерото и му казах да се хвърли в него. Той се засмя и изчезна.

Може и да е станала по-различна, но единствената й особеност бе, че е по-добра, по-изтънчена и по-сладка от всяка друга жена на света. Така си мислех след медения ни месец. И днес съм убеден в същото, с една добавка. Тогава си мислех, че това е всичко. След това научих и още нещо. Че Мария е много по-различна от другите жени.

Това се прояви едва след като се върнахме в града и аз продължих да водя програмата си по радиото. Работното ми време бе чудесно, а тя с удоволствие се приспособи към него. Бях водещ на една програма от два през нощта до седем сутринта, ставах към четири подир обяд и закусвах по време за вечеря. Голяма работа! По този начин вечер си свеж и си готов да излезеш, а всички други, които са си изкарвали хляба през деня, са уморени от работа. Преди да се оженя имах хиляда приятели и хиляда места, където да отида всяка вечер. След женитбата обаче не можех да разбера защо Мария не искаше да ходи с мен поне на петстотин от тях. Самата идея не й харесваше. Правеше се, че се страхува. Аз се шегувах, заклевах я, дразнех я, убеждавах.

— Тип като мен трябва да има приятели — казвах. — Виж сега. Имам си спонсори на програмата. Докато хората ни се обаждат с телеграми и искат да им пускам грамофонни записи, спонсорите знаят, че хората слушат музиката и покрай нея, не могат да избегнат и рекламите. Тогава те подновяват договорите и оттам аз получавам парички от по пет и десет цента, с които ти купувам сладоледи, леки коли и разни работи. Ще се смаеш като разбереш колко хора ни се обаждат с телеграми от барове и ресторанти, независимо дали ме познават лично или не, просто защото са ме видели някъде вечерта. Аз трябва да излизам. Вече забелязвам спадане, след като се покрих около седмица-две. Миналата нощ пусках петдесет и осем минути музика и обяви, но не получих нито едно обаждане. Не е добре това, бейби.