Теодор Стърджън: Издайницата

Най-ярко си спомнях безсънната нощ след моята първа и последна среща с нея. Страхотно изпълнение. Чудех се тогава какво ли ще излезе от такова момиче като нея. Чудех се как бе успяла да ме задържи на разстояние, без да прибягва към помощта на ръцете си. Но най-много ме удивляваше, че останах доволен от всичко това. Не се бях осмелил след това да го разваля с искане за втора среща. Останалото у мен удовлетворение бе твърде голямо. Да, това бе нещо за един див индианец като мен. А сега тя бе тук и ми говореше, че е наследила малко пари скоро след завършването на университета, била е четири години в малък колеж никъде горе при Езерата и оттогава не е престанала да изследва ясновидството с и.

— Какво, какво изследваш? Погледна ме равнодушно.

— Спиритизъм. Психически прояви. Най-вече за обладаването. Изчетох милион книги, изрових земята и вярвам, че доказвам това, което съм си мислила открай време.

— Какво?

— Обладаването е установен факт. Че всеки може да бъде обладан, че аз мога да бъда обладана. ’

— Бих искал сам да се уверя в това — казах. Тя го взе откъм хубавата страна, но с очи ми даде да разбера, че не пропуска нищо.

— Психическото обладаване е нещо много странно. Но не е странно по начина, по който би си го помислил ти. Сигурна съм, че си чел разни истории в книги и статии за това. Как духовете се носят наоколо, в и сред нас, как като първични и фамилиарни те поемат владение върху нас и ни карат да вършим непривични неща. Е, всичко това не е вярно. Това не става физически, а психологически. Аз разполагам с доказателства за това — докато говореше, очите й се разширяваха, а гласът отслабваше или се усилваше в синхрон с погледа. Изглеждаше така, сякаш се мъчеше отчаяно да се съсредоточи върху това, което говори, но някакъв неуловим за мен диалог я отвличаше. — Ти знаеш ли, че вибриращата струна не може да издаде пълен тон, ако няма до себе си отражател на звука, резонатор? Така е и с „духа“, който обладава хората. Вибриращата струна от моята аналогия е източникът на духа — това е мозък, който излъчва подозрение. Резонаторът пък е… — тя замълча и хвърли през рамо поглед към самотната жена от съседната маса. Бях я забелязал и преди това, поради нейния порочен израз и нездравата и напрегната ледена учтивост на мъжа, който бе до нея. Те изглежда бяха малко женени и намираха това за напрягащо. Мария се понадигна, погледна ме и с видимо усилие седна отново.

— Какво става, нещо не ти е добре ли? — попитах.

— О, не, не, чувствам се идеално, аз само… — тя отпи от питието в чашата си, хвърли пак поглед през рамо, пое дълбоко въздух и ми се усмихна.

— Познати? — попитах.

Тя поклати отрицателно глава.

— Та къде бях?

— Беше тук с мен, изглеждаше очарователно и току-що ми казваше, че духът който обладава, е еманация на подозрението.

— Аха. Е, значи той си намира резонатор във всеки ум, който носи гузна съвест. Подозрение и вина. Когато се съчетаят, се получава като резултат едно много силно психологическо цяло. Именно това цяло е нещото, което обладава отворилия се за него мозък.

— Звучи доста ангажирано, но за мен няма особено значение — рекох и се почесах зад ухото. — Сега, след като си го постигнала, това какво ти дава?

Тя сви рамене.

— Каква е ползата от разширеното познание ли? Може би един ден, някой по-умен от мен, ще намери начин да го оползотвори. Що се отнася до мен, аз вече научих всичко, което ме интересуваше — погледна към мен. Имаше нещо отвъд това твърдение, отвъд отправения заедно с него остър поглед. Бе привлекателна, не бях виждал по-уравновесено същество от нея, но под тази броня се таеше умоление, ужас на малко момиченце от нещо, което не можеше да се разбере. Нещо не пасваше. Губеше се смисълът. Това малко ме уплаши и разпали у мен желание да го споделя заедно с нея — каквото и да е. Каквото и да бе това!

Тя неочаквано се закиска.

— Какво? — рекох.

— Еди, сетих се нещо. Когато налетя върху мен, ти страшно бързаше. Какво стана с онази твоя среща?

— О, това ли ми било. Ами, изчезна яко дим .

Подскочих, в главата ми нахлу ужасна гледка — Силвия ме чака от три часа в ресторанта. Извиних се към смеещото се лице на Мария и побягнах да търся телефон. Пътьом ми мина през главата, че напомнянето за срещата от страна на Мария бе дошло странно неочаквано. Едната телефонна кабина бе заета от господина със замръзналото лице от съседната маса. Той гледаше телефона нежно, с истински захаросания поглед на влюбените. Мразя такива типове. Мушнах се в съседната кабина и набрах номера. Докато чаках сигнала, хвърлих поглед към нашата маса. Мария я нямаше. Замръзнах. Така ти се пада, денди! Звъня на една мадама, за да я излъжа, а в същото време друга погажда същия номер на мен.

Читать дальше