Иво Станков - Хероинова одисея

— Абе защо все на мен?… Искаш да кажеш, че си стигнал дотук сам, просто така…

— Да, защо, толкова слаб ли изглеждам?

— Не, не, може би аз подценявам някой форми на живот. Добре, за какво си дошъл, какво те тревожи?

— Нищо, просто исках да докажа нещо на себе си!

— Това е странно — отвърна мъжът — всички идват тук, за да питат нещо, защото то ги тревожи и не им дава мир. Теб какво те тревожи?

— Нищо не ме тревожи… та аз даже не зная къде съм?!? — Кхан започна да се изнервя.

— Аз мога да дам отговор на всичките ти въпроси — не искаш ли да знаеш какво те очаква?

— Ти кой си? — въпросът на момчето видимо изненада мъжа. Той се дръпна назад в креслото и каза:

— Чакай малко, аз създавам целия този цирк, за да не те разстроя — бюра и всичките тези рафтове… и столове, а ти ми задаваш въпрос, на който не мога да ти отговоря. Ти не искаш ли да знаеш за Господ, за Смисъла на света, за Сътворението, за Смъртта?…

— Аз зная! — отвърна младежът и предизвика презрителна насмешка у събеседника си — Зная какво е Бог, зная какъв е смисъла, зная какво е сътворението …

— Нищо не знаеш — та народът ви има едва хиляда ваши години зад гърба си, опустошен от ядрената зима, на планета, толкова бедна на ресурси, че никоя междугалактическа експедиция не иска да й обърне внимание, а собствените ви прадеди, живеещи зад огромното езеро, на чиито бряг е града ви, не искат и да ви погледнат; та за вас електричеството е магия, а атомите са чужда дума; учителите ви не са излизали от града и ви учат на предания, стари колкото света, а познанието ви се заключава в това как се плетат мрежи и как се предвиждат приливите… Какво можеш да знаеш ти, който даже не си се докоснал до възрастта на познанието!?! — „Силни думи!“, помисли си Кхан, „но защо ги казва, като че това не ми е ясно?!“, след което отвърна:

— Моят Бог е моята съвест, смисълът на моя свят е любовта, а Сътворението…, то е като раждането — случва се много пъти, но никога не се повтаря, а всяко е по своему уникално… — момчето говореше убедено и съсредоточено — дали под влияние на атмосферата или на мъжа срещу себе си. Никога не бе казвал гласно тези неща, макар да му бяха ясни отдавна. После добави:

— А ти, ти какво ще ми кажеш? Някога изпитвал ли си любов? Искаш да ме учиш какво е Бог, какъв е смисъла на живота ми, какво е бъдещето ми — но аз зная всичко това. Аз съм силен да убия твоя бог, Лантор или който и да е друг, защото мога да изгубя своята вяра и да накарам и другите да изгубят своята… А твоят съвършен Бог какво!? — Той може само да ме убие, но не и да ме накара да вярвам… Ти едва ли знаеш какво е съвест, щом си готов да кажеш някому собствените му бъднини! Някога обичал ли си? Или това е прекалено просто за твоята висота? Виждал ли си някога раждане — на човек или животно? Знаеш ли какво е да ти се роди сестра? — Кхан имаше две и знаеше какво е … — Та ти даже не можеш да ми обясниш кой си или какво си… И какъв е твоят смисъл, щом знаеш всичко… Ти нямаш свой смисъл! Живееш, защото така трябва! Някога чувствал ли си се свободен? Да взимаш сам решение… Нали знаеш как дойдох тук — някога чувствал ли си, че можеш да го направиш, просто да плюеш на всичко и да тръгнеш след мечтите си? Знаеш ли какво е да мечтаеш? А въобще чувствал ли си някога… — момчето се надигна в стола:

— Кажи ми как да се върна там, откъдето идвам! Надявах се да постигна нещо, но ще трябва да се върна с празни ръце! — мъжът срещу него постепенно променяше изражението на лицето си. Кхан се чудеше дали съществото срещу него — дух или демон — ще го прогони или ще го убие за непокорството му. Но, въпреки промяната, нито едно от двете не се случи. Той се обърна и тръгна да се връща. Високите рафтове бяха изчезнали и му се наложи да предполага посоката, но вероятно я бе уцелил, защото след секунди…

…усети как се разпъва, като че беше на много места едновременно,…

и падна

сред зелената трева на Златните полета. Към него идваше Лера:

— Искаш да се скриеш, а? — момчето повдигна глава:

— Ами, зная, че от тебе бягане няма! — тя скочи върху му и го целуна.

— Къде се губиш от сутринта, вече час те търся!

— Колко е часа, колко време съм бил вътре? — момичето го погледна странно:

— Вътре? Къде си бил?

— В Ямата! Бях там доста време…

— Едва ли си бил повече от половин час, защото те видях… — Кхан не я чуваше вече, съзнанието му асимилираше случката и търсеше обяснение. След като дълго не го откри, той просто се отпусна в ръцете на момичето и я целуна.