Иво Станков - Хероинова одисея

Претърколиха се — сега тя беше върху него, но Кхан не усещаше никаква тежест. Ръката му започна да придърпва дрехата й нагоре и да гали нежното й бедро; кожата й бе толкова гладка, че той се зачуди дали не сънува… Езикът й си играеше със зърната на гърдите му… Тя се наведе и се претърколиха отново… и отново… и отново… Тялото й бе толкова топло, че той се притисна в нея, опитвайки се да избяга от хапливия хлад на пещерата… Тя отново бе върху него… разкопчаваше копчетата на врата си… претърколиха се пак… и пак… Той започна да гали кожата на гърба й,… на дупето й… гърдите й го викаха със зова на далечните земи отвъд езерото Раматата… Тя се премести нагоре по тялото му… седна на гърдите му… и той… той пи от нея …

Но някъде дълбоко в съзнанието му малкото останал незамъглен от магията на момента разсъдък остави работата по биенето на сърцето, по дишането, по целувките… и се замисли върху видяното. Тя не носеше никакви бижута… не носи … не е възможно… това изобщо не беше Лера!!!

…на петнайстия й рожден ден той й бе подарил малко Драконово око на сребърна верижка — това бе всичко, което можа да си позволи, но за сметка на това оттогава тя не го сваляше от врата си… НИКОГА!…

Този факт го стресна, той скочи точно когато тя се преобръщаше отново, за да се озове под него…усети допирът на ръката й в слабините си и за стотна от секундата се поколеба,… а после отблъсна със съжаление и ужас голото й тяло. За миг се обърна наляво и в светлината на блещукащото й тяло видя истината…

Момичето се стопи в мрака. Тъмнината го обгърна. Кхан се опита да си спомни накъде се е търкалял … и макар че беше трудно, след четвърт час откри постелката, а след това и фенера, паднал от ръцете му до стената. Момчето опита да го включи и концентрираният лъч бяла светлина разцепи пещерата. Тялото на фенера бе противоударно, но въпреки това преди минути…

Кхан погледна часовника си и установи, че е изминал цял час!… Но фенерът просто бе угаснал, а това бе необяснимо. „Може би батерията си прави шега!“, помисли си той, но сам не си повярва… Прибра всичко и тръгна към мястото, откъдето бе пропълзял; където го бе завела Лера,… или онова, което толкова приличаше на нея! В последните отблясъци на топящото се тяло бе видял… ето я! Първо реши, че халюцинира, но сега я видя — пропаст, широка около 2 метра. „Насам ли ме водеше, кучко?“- запита се… „Или каквото и да си…“

…"Насам ли?"

Демон. Тя бе просто демон… душата на някой, който е умрял тук преди …, преди векове…, може би даже преди Слизането…, а сега духът, обладан от Злото, търси някой, с когото да се подиграе,… когото да използва…

Кхан се ядоса на себе си, че се бе оставил да го излъжат толкова лесно. За щастие му се размина… Дали щеше да е така и следващия път?… Но на дълга каишка на врата му висеше парче от Скалата на истината. Дедите му, а и родителите му вярваха, че когато Лантор слязъл, той стъпил на тази скала, която по-късно била пренесена в Земите отвъд Езерото за изследване. При някой от многобройните набези парче от нея било откраднато от музея и донесено обратно като светиня. От пет поколения парчето се предаваше в рода му. И в момента камъкът бе на врата му…

Родителите му, дедите му и повечето хора в селото вярваха, че скалата е свещена… Те отказваха да повярват в цивилизацията, не се хранеха с вилица, мразеха огледалата, защото смятаха, че са врата към злото… Учителят, който бе мъдър човек и можеше не само да чете, но и да пише и смята твърдеше, че преди много време хората имали самодвижещи се коли, машини, които летели, можели да перат, да готвят, да чистят…; Хората от селото плюеха на всичко, което не се връзваше с идеята за Лантор и Слизането Му… Една година трябваше да се моли на баща си — цяла година, за да му позволи да работи два месеца и да си купи часовник и фенер с батерии от идващите понякога хора от Земите отвъд Езерото…

В разказите, чути вечер пред камината бе срещал какви ли не създания; детето в него още вярваше в троли, тхуги, еркти, мокелендебе и всички онези същества, оживяващи в историите на прадядо му, предавани от Ланторски времена от уста на уста… Мъжът в него се мъчеше да забрави за това, но то бе там, дълбоко…

Докато размишляваше, Кхан усети, че става по-хладно и трудно за дишане — явно приближаваше към голям воден басейн. Точно след един завой видя огромната водна шир пред себе си. Водата бе тъмна и неподвижна. Момчето насочи фенера към далечния край и му се стори, че вижда бряг. „Ще преплувам!“, каза си той, сложи постелката на земята и закрепи арбалета и два пълнителя към тялото си. После завърза постелката и припасите на главата си и бавно влезе във водата. Тя бе хладна, но не студена и това го изненада. Той заплува бавно, фенерът в устата му осветяваше водата на няколко метра пред него… Гледката бе живописна — отразена от водата, светлината шареше по влажните стени и тавана на пещерата, превръщайки ги в мозайка от светлосенки…

Читать дальше