Джон Стайнбек - Бисерът

Беше много закъснял, защото, когато се надигна иззад укритието си, сребристият рог на месеца изплува над източния хоризонт и Кино отново се сниши.

Месецът беше стар и нащърбен, но хвърляше рязка светлина и сянка в планинската клисура; сега Кино виждаше ясно на малкия бряг до вирчето фигурата на седналия бдящ човек, който погледна луната, сетне запали нова цигара и кибритът освети за миг мургавото му лице. Нямаше вече време за чакане; когато той обърнеше глава, Кино трябваше да скочи. Краката на Кино бяха обтегнати като пружина.

И в този миг отгоре долетя слаб, едва доловим плач. Бдящият обърна глава натам, после стана, а един от спящите на земята се размърда, събуди се и тихо попита:

— Какво е това?

— Не зная — рече бдящият. — Прилича на плач, почти на човешки — сякаш плаче бебе.

Човекът, който се събуди, каза:

— Хайде де! Това е някой женски койот с малкото си. Чувал съм малкото койотче да плаче като дете.

Потта започна да се стича на капки по челото на Кино, влезе в очите му и те го засмъдяха. Слабият плач се разнесе отново и бдящият погледна нагоре към възвишението, където бе потъналата в мрак пещера.

— Може би е койот — рече той и Кино чу рязкото щракане на затвора на пушката.

— Ако е койот, ще го накарам да млъкне — додаде бдящият и вдигна пушката.

Кино вече беше скочил, когато пушката изгърмя и блясъкът на цевта й озари всичко наоколо. Големият нож се вдигна във въздуха дъгообразно и с хрущене се заби дълбоко в шията на бдящия човек, разряза я и потъна в гърдите; Кино действуваше сега като някаква страшна машина. Той хвана пушката и едновременно с това измъкна ножа си от раната. Силата, движенията и бързината му бяха като на автомат. Той се завъртя и пръсна като тиква главата на седналия. Третият запълзя като рак, плъзна се във вирчето и почна отчаяно да се катери по скалата, където водата течеше на тънка струйка. Ръцете и краката му зашаваха панически сред гъсто сплетените диви лози и той бъбреше нещо неразбрано и хленчеше. Но Кино бе станал студен и неумолим като стомана. Без да бърза, той зареди отново пушката, вдигна я, прицели се също тъй бавно и гръмна. Видя как врагът му се търколи във вирчето и тогава Кино се приближи до водата. На лунната светлина той видя безумните уплашени очи на жертвата си, прицели се и стреля между очите. Кино застана неподвижен, обзет от съмнения. Нещо лошо се бе случило, някакъв сигнал се опитваше да проникне в мозъка му. Дървесните жаби и щурците бяха млъкнали. И ето че мозъкът на Кино се отърси от кървавата си съсредоточеност и той разбра какъв е бил този звук — откъм малката пещера на склона на каменистата планина се носеше остър, стенещ, истеричен плач, плачът вестител на смъртта.

Всички хора в Ла Пас помнят завръщането на семейството на Кино, може би там ще намерите някои старци, живи свидетели, но и онези, чиито бащи и деди са им разказвали за него, го помнят добре. Това бе събитие, към което никой не бе останал безучастен.

Беше късен слънчев следобед, когато първите хлапета се появиха в града с главоломна бързина и донесоха новината, че Кино и Хуана се връщат. Всички се затичаха да ги видят. Слънцето залязваше към планините на запад и хвърляше дълги сенки по земята. И навярно това бе направило силно впечатление на очевидците.

Двамата идваха по черния път с дълбоките коловози и не вървяха един зад друг — Кино пръв и Хуана след него, както обикновено, — а рамо до рамо. Слънцето беше в гърба им, дългите им прави сенки се бяха проточили напред — сякаш всеки от двамата носеше по една тъмна кула. Кино бе преметнал през ръка пушката, а Хуана носеше шала си като торба на рамото. В него имаше нещо малко, меко и тежко. По шала се виждаше засъхнала кръв и той се поклащаше леко при вървежа й. Лицето на Хуана беше сурово, набръчкано, изморено и издаваше напрежението, с което тя се мъчеше да надвие умората. Широко отворените й очи се взираха сякаш в самата нея. Тя беше тъй далечна за всичко наоколо, както небето. Устните на Кино се бяха изтънили, а челюстите му — здраво стиснати, и хората разказват, че е носил със себе си страх, че е бил ужасен като надигаща се буря. Разправят, че и двамата имали вид на хора далеч от всичко човешко, хора, които са преминали през страданието и са се озовали от другата му страна, че сякаш ги ограждала някаква стена, издигната от магическа сила. Й онези, които се бяха стекли да ги видят и се тълпяха край тях, отстъпваха назад, пропускаха ги да минат и не им говореха.