Джон Стайнбек - Бисерът

— Има начин за спасение — каза той.

— Но те ще те убият.

— Ако се добера първо до този с пушката — рече Кино, — трябва да свърша най-напред с него, после всичко ще бъде наред. Другите двама спят.

Ръката на Хуана се плъзна изпод шала и сграбчи ръката на Кино.

— Не — отвърна Кино. — Трябва да бъда там, преди да изгрее луната.

Той потърси някоя нежна дума, но не успя и се отказа.

— Ако ме убият — рече той, — лежи си тихо. И щом си отидат, тръгни за Лорето.

Ръката й слабо потрепна, сграбчила китката му.

— Няма друг избор — продължи Кино. — Това е единствената възможност. Те ще ни намерят на сутринта.

Гласът на Хуана леко потрепери.

— Бог да ти помага — каза тя.

Кино се взря внимателно в нея и видя големите й очи. Ръката му зашари, напипа детето и той сложи за миг длан върху главата на Койотито. Сетне вдигна ръка и докосна бузата на Хуана, а тя затаи дъх.

На фона на небето срещу входа на пещерата Хуана видя как Кино сваля белите си дрехи, защото колкото мръсни и оръфани да бяха, те можеха да го издадат в тъмната нощ. Мургавата му кожа щеше да го прикрие по-добре. Сетне Хуана видя как той намота амулета си, завързан за шията му, върху роговата дръжка на големия нож и ножът увисна пред него, оставяйки двете му ръце свободни. Кино не се върна при нея. За миг тялото му се мярна като черно петно на входа на пещерата, снишило се безшумно, и после той изчезна. Хуана се приближи до входа и погледна навън. Тя се взираше като кукумявка от дупката си в планината, а детето спеше под наметалото на гърба й, обърнало лице към шията и рамото на майка си. Хуана усещаше топлия му дъх върху кожата си и зашепна своите полумолитви полумагии — своята „Света Богородице“ и древните си заклинания срещу тъмните свръхчовешки същества.

Нощта й се стори малко по-светла, като надникна навън — на изток в небето, близо до хоризонта, там, където щеше да изгрее луната, се беше появило сияние. Погледна надолу и видя цигарата на човека, който бдеше.

Кино пълзеше като ленив гущер по гладката скала. Бе прехвърлил големия нож на гърба си, за да не звънти по камъните. Разперените му пръсти се хващаха за издатините, а босите му крака търсеха пипнешком опора и дори гърдите се опираха о камъните, за да не се плъзга тялото. Защото всеки звук — някое търкулнато камъче, въздишка, плъзгане по скала — можеше да привлече вниманието на преследвачите долу. Всеки звук, който не бе присъщ на нощта, можеше да ги накара да застанат нащрек. Но нощта не бе тиха; малките дървесни жаби, които живееха край потока, цвърчаха като птички, а силната звънлива песен на щурците отекваше в планинската клисура. В главата на Кино също звучеше напев, напевът на врага, тих и пулсиращ, почти замрял. Но Песента на семейството; ехтеше ядовито, остро и свирепо като ръмженето на женска пума. Тя звучеше бодро и го теглеше надолу към тъмния бряг. Острото свирене на щурците сякаш пригласяше на нейната мелодия, а цвъртящите дървесни жаби повтаряха къси фрази от нея.

Кино пълзеше безшумно като сянка по гладките скали. Босият му крак се плъзваше няколко инча надолу, пръстите му докосваха някой камък и се хващаха за него, сетне другият крак се плъзваше по същия начин, после дланта на едната ръка, а след нея другата ръка, докато накрая цялото тяло незабележимо се придвижваше напред. Устата на Кино беше отворена, защото той не биваше да вдига шум дори с дъха си, тъй като знаеше, че не е невидим. Ако бдящият човек, доловил някакво движение, погледнеше към тъмното петно на скалата — тялото на Кино, — щеше да го открие. Кино трябваше да се движи толкова бавно, че да не привлече погледа на бдящия човек. Измина дълго време, преди той да достигне мястото, където бяха преследвачите му, и да се сниши зад една ниска палма. Сърцето му биеше в гърдите и ръцете и лицето му бяха мокри от пот. Притаи се и почна да диша дълбоко и бавно, за да се успокои.

Сега само двадесет стъпки го отделяха от противника и той се опита да си припомни точно мястото дотам. Има ли на пътя му някакъв камък, о който би могъл да се препъне, когато се хвърли напред? Кино разтри краката си, за да не се схванат, и забеляза, че мускулите му конвулсивно потрепват от дългото напрежение. После погледна плахо на изток. Луната щеше да изгрее след малко, а той трябваше да нападне преди това. Кино виждаше силуета на бдящия човек, но спящите не можеше да види. Ала това нямаше значение. Интересуваше го бдящият — Кино трябваше да го нападне бързо и без колебание. Той безшумно прехвърли през рамото си завързания с връв амулет и освободи роговата дръжка на големия си нож.