Катрин Сътклиф - Вярност

— Не трябва да го глезите толкова — обади се херцогинята. — Той не е дете, мис Аштън.

— Нито пък е достатъчно здрав, за да бъде изложен на подобен студ, ваше височество. Нужно му е време, за да възстанови силите си.

Сгушена в няколко ката завивки и пелерини от норка и лисица, лейди Солтърдън я изгледа със сивите си като околния пейзаж очи, изсумтя и повдигна едната си вежда.

— Той е херцог Солтърдън, млада госпожице. Произхожда от жилав и дързък род. Вече повече от осемдесет години не съм пропуснала нито един ден без разходка навън, независимо дали вали дъжд или сняг Същото правеха и дядо ми, и съпругът ми, докато беше жив.

— Той умря от пневмония — измърмори внукът й и, тъй като до този момент бе стоял абсолютно неподвижно и безмълвно, изненада и двете си спътнички. — И ще ви бъда много благодарен, ако престанете да говорите за мен така, сякаш ме няма. Може да… изговарям малко по-бавно думите, но съм напълно способен да изкажа собственото си мнение, благодаря ви.

Стрелна поглед към Мария и вдигна едната си вежда, но дали предизвикателно или развеселено, това тя не можа да разбере. Не беше способна да мисли за нищо. Когато чу мекия му глас, я прободе силна болка; внезапно си бе дала сметка, че след като се бе молила всяка нощ и всяка сутрин да го чуе да произнесе поне един членоразделен звук и сега това бе станало действителност, тя трябваше да напусне и нямаше да го слуша никога повече.

Отпусна се назад върху облегалката и се уви плътно в наметката си. Ушите и пръстите й горяха от студа. Носът й потече, а погледът й се замъгли. Пръстите на десния й крак започваха да стават безчувствени, благодарение на протрития връх на обувката й. Всичко това обаче оставаше на заден план пред сълзливата емоционалност, която я бе обзела и я караше да потрепва и да стиска силно клепачи.

Солтърдън измъкна изпод коляното си единия край на одеялото, преметна го върху нейните крака, хвана я за ръката и подръпна.

— По-близо — рече той. — Преди да сте се вледенили.

— Не. — Младата жена поклати глава и отказа да помръдне. — Тук съм добре.

— Но освен това сте и инат, качество, което работеше в моя полза, но не и във ваша. Добре тогава, ще пробвам по друг начин. Целият съм замръзнал, мис Аштън. Ще споделите ли с мен одеялото ми… тъй като с топлината на вашето тяло ще постоплите и мен, преди да съм умрял от пневмония.

— Е — задъвка долната си устна младата жена. — Щом поставяте нещата така…

Мария се плъзна неохотно към своя господар и изправи гръбнак така, сякаш бе глътнала бастун, докато той увиваше краката, корема и кръста й и дори настоя ръцете й да останат под одеялото.

— По-добре ли е така? — попита накрая той, леко усмихнат.

Тя кимна.

Снежинките бяха започнали да падат по-бързо, като се въртяха и образуваха гъста бяла пелена.

Херцогът хвърли поглед към своята спътница. Носът, брадичката и бузите й бяха станали яркочервени, очите — наситеносини и леко насълзени. А устата й…

Извърна поглед и се намръщи.

— Кажете, мис Аштън — обади се лейди Солтърдън. — Какво носите в тази чанта?

— Вещите си, разбира се.

Баба и внук се спогледаха.

Известно време пътуваха в пълно мълчание и наблюдаваха падащия сняг. Стигнаха кръстопътя; едната посока водеше към Хорт, а другата — към разпръснатите къщи на арендаторите, чийто четвъртити прозорчета хвърляха жълта светлина. Кочияшът насочи конете надолу по извития път, в обратна посока на Хорт.

Мария се приведе напред, вгледа се назад, после погледна към своя господар. В дългите й тъмни ресници проблясваха разтопени снежинки. Ледените кристалчета светеха като бижута върху сребристите й коси. Трей не каза нищо, само намигна и стисна успокояващо ръката й под одеялото. Очите й се разшириха, устните се разтвориха. Малката й длан се разгъна и се вкопчи в неговата, потрепвайки; от усмивката й студеният въздух стана много по-топъл, а мрачното небе — ослепително ярко.

В този момент херцогът осъзна, че никога преди не бе стискал ръката на някоя жена, за да я успокои. После си даде сметка, че продължаваше да държи ръката й… както и тя неговата.

— По-нататък прегледът ми ще ни осветли относно настоящото му състояние — казваше Еджкъм, като вървеше по коридора малко пред Мария. Тя подтичваше, за да бъде в крак с него, като същевременно се стараеше да не събори шишенцата и медицинските инструменти, които носеше върху подноса. — Казахте, скъпа, че няма подобрение в способността му да движи долната част на тялото си?