Катрин Сътклиф - Вярност

— Добре й почистен, нали? — прошепна в ухото й слугинята. — Помислих си, чи шъ изпробва проклетия бръснач на гърлото ми, преди да съм свършила с бръсненето. Всичко, коет’ трябва да сторим сега, й да го убедим да го подсрижем.

— Започнах да обичам косите му — чу се да мълви в отговор мис Аштън, вперила поглед в своя повереник, седнал на един стол с висока облегалка край огъня, който хвърляше отражения върху силното му, сякаш изсечено от мрамор лице.

Никога не бе изглеждал толкова… красив. Толкова изтънчен. Толкова… арогантно самоуверен. Това сякаш не беше същият човек, който, само преди минути, бе напъхал ръката й между краката си и я бе нарекъл „курва“.

Тя не беше курва, дяволите да го вземат. Не беше… но в онзи миг собствената й реакция на неговата близост и топлина при контакта със слабините му, я бе накарала да се почувства като такава… и все още се чувстваше такава… Господ да й е на помощ.

— Облякохми най-хубавите му дрехи, разбира съ. Винаги й обичал парцалките. Харчеше цели състояния при лондонските шивачи, поръчваше платове чак от Китай. Има доста внушителен вид с тях, нали?

Херцогиня Солтърдън спря пред внука си. Двамата се спогледаха безмълвно, след което той рече:

— Простете, че не ставам, ваше височество. Както знаете…

— Разбира се. Онова, което не разбирам, е гневът ти срещу мен.

Той не отговори веднага. На страничния наблюдател можеше да му се стори просто резервиран, леко отегчен от разговора, който би предпочел да не води. Това не бе така, разбира се.

Той се бе съсредоточил, обмисляше и повтаряше наум думите си, за да се увери, че може да ги произнесе правилно и разбрано. Докато го наблюдаваше с вдървено като гранит тяло от силното напрежение, забравила даже да диша, Мария си спомни последната нощ — последните й часове след като бе свирил Баховата „Меса в си бемол минор“ и преди първите слънчеви лъчи да пробият мъгливата бариера. Когато й бе чел от „Викарият от Уейкфийлд“, като се препъваше в думите, когато опитваше отново и отново и тялото му бе плувнало в пот, но най-накрая думите бяха потекли свободно от устата му. Беше завряла лице в дланите си и бе плакала, след това се бе смяла и бе плакала отново.

Докато го наблюдаваше сега и забелязваше напрежението в раменете му, лекото потрепване на челюстите, начина, по който бе вкопчил длани в страничните облегалки, Мария си мислеше: „Бавно, внимателно, ваше височество. Не е нужно да припирате. Всичко ще си дойде на мястото, ако просто се отпуснете и му позволите да го направи… а аз съвсем не мислех сериозно ужасните неща, които ви наговорих преди малко. Простете ми, простете ми, простете ми.“

Гъртруд я хвана за ръката и я помъкна към коридора. Затвори вратата и закри образа на херцога, който точно поемаше напитката си от лакея на баба си. Сърцето на младата жена спря да бие за момент, но, щом отвори уста да протестира, икономката поклати глава и зацъка.

— Той шъ съ справи чудесно, скъпа. Остави го.

— На него все още му е трудно да държи чаша, Гъртруд. Ами ако я изтърве? Ще се почувства страшно унижен и…

Слугинята я натисна да седне на един стол и започна да оправя пораженията, нанесени на косите й в резултат на спречкването й с нейния повереник.

— И на теб к’во ти пука? — попита нехайно икономката. — Даде ясно да съ разбере к’во мислиш за него. Нарече го плъх и…

— Не съм! — извика Мария и се обърна, за да погледне приятелката си. — Казах, че искам да изгние като плъх.

— Правилно. Точно тъй рече. Но не можеш да отречеш и другото; каза, че той изобщо не тъ интересува и заслужава да го пратят в онуй място, дет’ хората вият кат’ манияци.

— О, Боже — Младата жена се отпусна в стола. Нищо чудно, че баща й се молеше за душата й всеки миг от всеки ден. — От време на време ми се струва, че му е нужен емоционално по-силен човек от мен. Понякога ме плаши и ме вбесява повече от който и да било друг, когото познавам. Затова пък друг път, въпреки безсилието, страха и гнева, усещам затопляне в областта на сърцето и стомаха…

Гласът й секна и тя прехапа долната си устна.

— Туй й нормално да съ очаква, туй съ майчински чувства. Грижовната половинка на една жена, сигурно.

— Това ли било? — възкликна престорено енергично мис Аштън. — Майчинска грижовност?

— К’во друго можи да й?

— Ами… не знам. А и няма значение, струва ми се, тъй като, след като наговорих на негово височество всички онези ужасни неща, ще трябва да си вървя, независимо дали го искам или не… веднага след като той информира баба си каква гадна, избухлива компаньонка му е намерила.