Катрин Сътклиф - Вярност

— Не, ако желаеш да наследиш богатствата ми.

— Ах! — повтори младият мъж и й се усмихна ослепително.

— Аз не ставам по-млада, Трей. През последните петнайсет години чаках търпеливо да се установиш, да порастнеш, да се ожениш и да ме дариш с наследници. А сега и това. Не виждам как бих могла да завещая имуществото си на едно неподвижно растение.

— А разбира се като ме затвориш в някоя болница ще можеш веднага да се захванеш на работа и да завещаеш всичко на моя далеч по-заслужаващ го брат Клейтън.

— Който нито го иска, нито се нуждае от него — додаде някак уморено възрастната дама. — Но за това сега не може да става и дума. Ти си по-добре, слава Богу…

— Благодарение на мис Аштън — прекъсна я младият мъж и посочи малко несигурно с чашата си към вратата.

Херцогинята повдигна едната си вежда и се отпусна назад върху облегалката на стола си.

През последните седмици Мария не се бе замисляла много-много за великолепието на обстановката, особено на нейната спалня, главно защото бе прекарвала почти всеки свободен миг на деня със Солтърдън… както и на вечерта. Когато най-после се строполяваше в леглото си, тя се чувстваше прекалено изтощена, за да оцени изключителната красота на бялата ламперия, на розовите завеси и изисканите светли килими — всички те отражение на периода от царуването на Людовик XV и достойни за изискванията дори на една принцеса.

Сега, след като вече бе сгънала и последния си чифт закърпени чорапи и бе подредила всичко, в това число и старата фуста в малкия си куфар, тя огледа великолепния интериор с неутешим вид.

Тръгваше си. Очевидно херцогинята нямаше да позволи компаньонката на внука й да му говори подобни неща в лицето. Той беше херцог Солтърдън, за Бога, а тя го бе оприличила с мръсен плъх. И не можеше да обвинява никого другиго за това, освен самата себе си. И именно заради вечното си непокорство бе отговорила на тази обява. После това пък се бе отказала от това място заради обезверяването си, и най-накрая, но не на последно място, бе провалила шанса си да остане тук.

Седна на един стол, протегна ръце над огъня и зачака.

Вратата се отвори и Гъртруд запълни входа.

— Нейно височество желай да тъ види веднага.

— Много добре — отвърна решително Мария. И като вирна брадичка, съблече протърканата си пелерина и заяви: — Готова съм.

Младата жена вървеше по безкрайните коридори, оглеждаше се наляво и надясно, сбогуваше се наум с картините по стените и статуетките, отрупали масичките, като бързаше да догони Гъртруд, която я бе изпреварила. Тя обаче, вместо да я поведе към някой салон или към крилото, в което се бе настанила херцогинята, се насочи право към главния вход. Слязоха по широките мраморни стъпала и тръгнаха по извитата алея. Там бе спряла отворена карета. Пътниците в нея бяха омотани с дебели шалове и пелерини с кожени яки, прихлупили ниско над веждите шапки, за да се прикрият от снежинките, които танцуваха мълчаливо край тях. Мина цяла минута, преди Мария да разбере, че това бяха лейди Солтърдън и нейният внук.

— Елате насам — провикна се нейно височество. — Бързо! Понасям студа по време на движение, но неподвижното стоене като айсберг веднага се отразява на ставите ми.

Мили Боже. До таква степен нямаха търпение да се отърват от нея, че я изритваха от Торн Роуз, без дори да я уведомят официално на специална среща! Но не това я вълнуваше в момента.

Колкото се може по-бързо, което не бе лесна работа предвид заледените стъпала, мис Аштън се отправи към екипажа, вперила поглед в своя повереник; той седеше на плюшената седалка срещу баба си, свел поглед. Бузите му бяха посивели от студа, устните — посинели.

Без предисловия и все така, без да отделя погледа си от него, попита:

— Мислите ли, че е разумно да го извеждате в такъв ден, ваше височество? Доста е студено и…

— Еджкъм го предложи — сопна се възрастната дама. — Смята, че свежият въздух и смяната на температурата ще усилят както ума, така и съпротивителните му сили срещу болести. А сега влизайте, преди да сме замръзнали всички.

Мария се качи при тях, отпусна се на седалката до своя господар и пусна куфара си на пода. А след това оправи одеялото върху коленете му.

— Вие треперите — промълви тя и обхвана със замръзналите си пръсти ръцете му, напъхани в ръкавици.

Каретата, теглена от четири буйни бели арабски коня, потегли незабавно. Кочияшът подсвиркваше и размахваше камшика във въздуха.