Саки: Тобърмъри

Беше хладен дъжделив следобед в края на август — този неопределен сезон, когато в зимника още има яребици, а техните посестрими в гората са под защита, тъй че няма нищо за ловуване, освен ако не граничиш с Бристълския канал на север, което ще рече, че можеш съвсем законно да поемеш по дирите на охранени червеникави елени. Домът на лейди Блемли не граничеше с Бристълския канал на север, поради което тъкмо този следобед гостите й бяха събрани в пълен комплект около масата за чай. Въпреки бездейния сезон и баналния повод у присъстващите нямаше и помен от онова тревожно отегчение, в което се крият потиснат копнеж за бридж и страх, че някой може да предложи да посвири на пианола. Цялата компания следеше с непресторено неотлъчно внимание твърде семплата и невзрачна личност на мистър Корнелиъс Епин. Сред всички гости, отседнали в дома на лейди Блемли, той бе човекът с най-неясна репутация. Някой го бе представил като „даровит“, поради което домакинята го покани със скромното очакване, че дарбите му ще могат поне мъничко да допринесат за развлечението на групата. При все това чак до този следобед не бе успяла да разкрие в какво се изразяват дарбите му, ако изобщо имаше такива. Човечецът не беше духовит събеседник, нито първокласен играч на крикет, нито авторитет по въпросите на хипнозата, нито организатор на любителски театрални постановки. В добавка по външност бе твърде далеч от типа мъже, на които жените са склонни да простят сериозен умствен недостиг. За компанията той бе чисто и просто мистър Епин, а името Корнелиъс звучеше като прозрачна кръщелна заблуда. И ето че сега, седнал край масата за чай, същият този човек твърдеше, че е стигнал до откритие, в сравнение с което изобретяването на барута, печатарската машина и парния локомотив било незначителна дреболия. През последните десетилетия науката отбелязала смайващ напредък в много направления, ала неговият подвиг спадал към сферата по-скоро на чудесата, отколкото на научните постижения.

— Наистина ли искате да повярваме — казваше в тоя момент сър Уилфрид, — че сте открили способ да обучавате животни в изкуството на човешката реч и че милият ни стар Тобърмъри е първият ученик, с който ви е провървяло?

— Работя по този въпрос цели седемнайсет години — отвърна мистър Епин, — ала едва през последните осем-девет месеца бях възнаграден с частично успешни резултати. Разбира се, правил съм експерименти с хиляди животни, но напоследък работя само с котки — тези удивителни създания, които така чудотворно са се приспособили към нашата цивилизация, същевременно запазвайки всичките високоразвити инстинкти на дивата природа. Тук-там сред котките, точно както и сред многолюдната маса от себеподобни, човек може да открие по някой изключително издигнат интелект. Когато се запознах с Тобърмъри само преди седмица, веднага разбрах, че имам работа с такава „свръхкотка“, надарена с необикновена интелигентност. В последните си опити бях напреднал значително по пътя към успеха; с Тобърмъри, както го наричате вие, вече постигнах целта си.

Мистър Епин завърши забележителното си изявление, като явно се стараеше в гласа му да не се прокраднат победоносни нотки. Никой не каза „Дивотии!“, въпреки че устните на Кловис се раздвижиха по начин, който май загатваше за този израз на недоверие.

— Навярно искате да кажете — обади се мис Рескър след кратка пауза, — че сте научили Тобърмъри да произнася и да разбира лесни изречения, състоящи се само от една сричка?

— Скъпа мис Рескър — отвърна чудотворецът търпеливо, — по този начин, стъпка по стъпка, човек обучава малки деца, диваци и умствено недоразвити възрастни. Ала когато си разрешил проблема да намериш животно, отличаващо се с високоразвит интелект, не е нужно да прибягваш до такива плахи и колебливи методи. Тобърмъри може да говори нашия език съвършено правилно.

Този път Кловис съвсем отчетливо каза: „Свръхдивотии!“ Сър Уилфрид бе по-учтив, но също тъй скептичен.

— Не е ли най-добре да доведем нашия питомец и лично да се убедим как стоят нещата? — предложи лейди Блемли.

Сър Уилфрид отиде да потърси животното, а гостите апатично зачакаха да станат свидетели на повече или по-малко изкусно мревовещателство.

След броени минути сър Уилфрид се втурна в стаята със силно пребледняло под загара лице, а очите му направо щяха да изхвръкнат от възбуда.

— Божичко, истина е!

Вълнението му несъмнено бе напълно искрено и всички наостриха уши, завладени от внезапно пробуден интерес.