Саки - Тобърмъри

Той се стовари в едно кресло и продължи задъхано:

— Намерих го задрямал в пушалнята и го повиках да дойде при нас на чай. Той примигна насреща ми по обичайния си начин и аз му казах: „Хайде, Тоби, не ни карай да те чакаме“, и тогава, мили Боже, котакът с ужасно естествен глас измърмори, че щял да дойде, когато сам намери за добре! Направо се вцепених от смайване!

Публиката бе посрещнала речта на Епин с пълно недоверие, ала това твърдение на сър Уилфрид мигновено я убеди в правотата му. От слисаната компания се надигнаха възклицания, които биха заглушили врявата на Вавилонската кула. Сред тази гълчава ученият седеше спокоен и безмълвен, наслаждавайки се на първите плодове от изумителното си откритие.

Шумотевицата още не бе стихнала, когато Тобърмъри влезе в стаята с кадифената си походка и с преднамерено безразличен вид се упъти към групата, седнала около масата за чай.

В стаята изведнъж се възцари неловко и напрегнато мълчание. Беше донякъде смущаващо да беседваш на равни начала с един домашен котарак, прочут с добрата си захапка.

— Ще пийнеш ли малко мляко, Тобърмъри? — попита лейди Блемли с глас, който прозвуча доста неестествено.

— Че защо да не пийна — отговори животното с подчертано равнодушие. Всички присъстващи потръпнаха от едва потиснато вълнение, а лейди Блемли имаше солидно оправдание за лекото треперене на ръката й, когато напълни чинийката.

— Май разсипах на пода — извини се тя.

— Какво пък, килимът не е мой — отвърна Тобърмъри.

Групата пак се умълча. След малко мис Рескър попита Тобърмъри с най-добрия си маниер на доброволен помощник на енорийския свещеник дали му е било трудно да научи човешкия език. Той за миг се втренчи в нея, сетне впери невъзмутим поглед в далечината. Беше очевидно, че отговарянето на досадни въпроси не влиза в житейските му планове.

— Какво е мнението ти за човешкия интелект? — плахо се обади Мейвис Пелингтън.

— За кой по-точно? — попита Тобърмъри хладно.

— Ами за моя, да речем — каза тя с немощен смях.

— Поставяш ме в неудобно положение — поде Тобърмъри, въпреки че в тона и в държанието му нямаше и следа от неудобство. — Когато бе подхвърлена идеята да те включат сред поканените, сър Уилфрид възрази, че ти си най-безмозъчната жена, която някога е виждал, и че едно е да си гостоприемен, а съвсем друго е да се грижиш за малоумни. Лейди Блемли му отговори, че заслужаваш поканата именно заради умствената си немощ, тъй като тя не можела да се сети за друг, който да е толкова глупав, че да купи старата й кола. Нали знаеш, онази, дето са я кръстили „Мечтата на Сизиф“, защото изкачва баирите доста успешно, стига да я буташ отзад.

Бурните възражения, с които лейди Блемли посрещна това сведение, щяха да имат много по-голям ефект, ако точно тази сутрин тя не бе подхвърлила небрежно пред гостенката си, че въпросната кола щяла да й върши отлична работа в Девъншир, където бе домът на Мейвис. Майор Барфийлд предприе мъчителен опит да отклони посоката на разговора.

— Хей, провървя ли ти с оная пъстра писана, с която се задяваше край конюшнята? Веднага щом го изрече, всички осъзнаха каква груба грешка е направил.

— Обикновено тези неща не се обсъждат публично — заяви Тобърмъри с леден тон. — Доколкото съм запознат с поведението ти, откак гостуваш в този дом, не вярвам да се почувстваш особено добре, ако насоча разговора към любовните ти похождения.

Последвалата паника завладя не само майора.

— Би ли отишъл в кухнята да провериш дали са ти приготвили вечерята? — припряно предложи лейди Блемли, сякаш изведнъж забравила, че остават поне два часа до времето, когато Тобърмъри обикновено получаваше вечерята си.

— Благодаря — отвърна котаракът, — предпочитам да не ям толкова скоро след чая. Не искам да умра от лошо храносмилане.

— Нали знаеш, че котките имат девет живота — рече сър Уилфрид сърдечно.

— Възможно е — каза Тобърмъри, — ала черният ни дроб е само един.

— Аделейд! — възкликна мисис Корнет. — Нима насърчаваш този котарак да тръгне да разнася клюки за нас сред прислугата?

При тези думи всички изпаднаха в паника. Пред прозорците на спалните минаваше тесен корниз с орнаменти и гостите си спомниха с ужас, че Тобърмъри обичаше да се разхожда там по всяко време и да гледа гълъбите, а какво още бе успял да види покрай тях, един Бог знаеше. Ако с настоящата си прямота започнеше да откровеничи и за наблюденията си, последиците щяха да бъдат повече от смущаващи. Мисис Корнет, която прекарваше много време пред тоалетната си масичка и външността й се славеше като променлива, макар и акуратно стъкмена, явно се чувстваше също тъй неловко, както и майорът. Мис Скроуън, която пишеше невъздържано сластни стихове, а всъщност имаше безупречно поведение, изглеждаше просто раздразнена; ако в частния живот си методичен и добродетелен, не държиш непременно всички да знаят това. Бърти ван Тан, който още на седемнайсетгодишна възраст бе тъй покварен, че отдавна бе преустановил опитите да стане по-лош, побледня като гардения, ала все пак не направи грешката да побегне от стаята като Одо Финсбъри — млад господин, известен като четец в църквата, навярно притеснен от мисълта, че може да чуе някои скандални сведения за останалите. Кловис бе достатъчно хладнокръвен, за да запази невъзмутимо изражение, но наум пресмяташе за колко време би могъл да достави чрез търговския център кутия луксозни мишки, за да спечели мълчанието на Тобърмъри с този своеобразен подкуп.