Плъм Сайкс - Тези луди, луди глезли

Моят акцент беше точно копие на маминия. Не можех да го променя, както и тя не бе в състояние да го стори. Разликата помежду ни се свеждаше до моето нежелание. Още на пет и половина години исках акцентът ми да е повече американски.

— Мами, защо винаги подчертаваш, че всичките ни роднини живеят в замъци, когато това е вярно само за един?

— Ами другите са починали, скъпа.

— Кога?

— Неотдавна. Във Войната на Розите.

Един от нашите роднини наистина притежаваше замък до Абърдийн. Гостувахме на почитаемия Уилям Кортеней, застаряващия прачичо на баща ми, всяка Коледа. Внуците му Арчи и Ралф (в Англия неизменно се произнася „Раф“), също присъстваха в списъка на мама за евентуални женихи, доколкото значителните количества пари, които щяха да наследят един ден, компенсираха липсата на благороднически титли.

Мама ми повтаряше, че всеки в Америка мечтае да попадне в истински шотландски замък за коледната ваканция. Никога не й повярвах напълно. Кой би искал да прекара пет дни в замък, където е по-студено, отколкото на Северния полюс, когато може да посети „Дисниленд“? След шест арктически Коледи развих фобия към провинциалните английски къщи, от която се съмнявам дали някога ще се отърся. През голяма част от времето си представям, че сме евреи и ще забравим въобще за Коледа като празник.

През детството ми амбициите на мама да ме омъжи присъстваха в почти всички наши разговори. Помня ги както другите деца слушат наставленията да влязат в колеж или да не взимат наркотици. Няма да забравя един доста напрегнат разговор по време на закуска — бях около десетгодишна.

— Скъпа, кога ще отскочиш до замъка Суер да пиеш чай с малкия граф? Бил доста привлекателен. Ще се влюби в теб, щом те види — подхвана мама.

— Мамо, знаеш, че откакто татко продаде на графа онези столове, никой не е виждал никой от семейство Суер — отвърнах.

— Шшшт… Това стана доста отдавна. Графът и графинята положително отдавна са забравили.

— Но, мамо, говори се, че са се изнесли от години и оттогава никой не ги е виждал — възразих разпалено.

— Сигурно идват от време на време. Как биха зарязали подобна красива къща? Какъв купол има само! И такива добре поддържани градини. Следващия път, когато дойдат, ще се отбием…

— Нека не го правим — помолих аз, макар да бях донякъде любопитна как изглежда замъкът отвътре и какви са собствениците му.

Мама категорично отказваше да приеме два доста значими факта. Първо — семейство Суер се бяха развели преди около четири години (тайнствената графиня беше прочута с любовните си увлечения), а графът и малкото му момче сякаш потънаха вдън земя. Второ — откакто баща ми, вечно стремящ се към осъществяване на „добра сделка“, продаде на графа четири стола стил „Чипъндейл“, които се оказаха фалшификат, двете фамилии не си говореха. „Историята със столовете“ — както я нарекоха местните вестници — представлява типична английска провинциална война и щеше да продължи цял живот. Столовете бяха върнати, баща ми възстанови парите и се извини писмено на разгневения граф с обяснението, че е бил подведен от доставчиците, ала благородникът така и не преодоля съмненията си. Публично оповести нежеланието си да има нищо общо с баща ми, защото не може да му се вярва. Графинята — съвсем естествено — застана на страната на съпруга си; мама — съвсем естествено — застана на страната на татко. Всички в селото — също съвсем естествено — застанаха на страната на семейство Суер, както повеляваше традицията, и по този начин увеличиха шансовете си да бъдат канени на тържествени пищни вечери в замъка.

Мама, в отчаян опит да се сприятели със семейство Суер, се постара да заглади недоразумението. Когато обаче ги покани на годишния си летен коктейл, те й отказаха. Наближи Коледа, но от замъка не дойде покана за обяд в деня след празника. В черквата графинята демонстративно избягваше мама, като се местеше на друга редица, ако майка ми седнеше в края на нейната.

Преживяното натовари непоносимо мама от светска гледна точка и тя започна да се преструва, че никога нищо не се е случило. Надяваше се историята постепенно да бъде забравена. Селцето обаче се подхранваше от случката и отказваше да я загърби. Ако трябва да съм откровена, в малките английски села хората враждуват нескончаемо заради най-глупави неща: колко били големи зелките им, какво дърво са засадили съседите на границата с имота им — приемат дъбовете, но иглолистите предизвикват съдебни препирни. Такива са традициите. Навярно подобни крамоли им помагат да преживеят дългите зимни вечери.