Клифърд Саймък - Паралелни светове

— Спокойно — каза Уикърс. — Нищо няма да ви се случи, ако не вдигате шум.

Шофьорът не отговори. Уикърс се премести по-близо до вратата.

— Добре, приятел, — съгласи се накрая шофьорът. — Няма да предприема нищо.

— Разбрахме се — потвърди Уикърс. — Да тръгваме.

Следеше отминаващите къщи и държеше под око шофьора дали не дава някакви сигнали, ала не забеляза нищо.

Опасяваше се да не го очакват в квартирата на Ан, но реши да рискува.

Таксито спря пред къщата. Уикърс отвори вратата и се измъкна навън. Шофьорът подкара колата рязко, без да дочака парите.

Уикърс се хвърли към вратата, подмина асансьора и хукна нагоре по стълбите.

Дотича до жилището на Ан, сграбчи дръжката, натисна я, но вратата беше заключена. Позвъни — нямаше никого. Натисна още и още веднъж звънеца. Отдръпна се до противоположната стена и с всичка сила се хвърли към вратата. Тя едва-едва се помръдна. Опита пак. След третия опит бравата изхвърча и Уикърс се просна на пода.

— Ан — извика той и скочи на крака.

Никакъв отговор.

Втурна се из стаите, но не намери никого. За миг застина на място, после изскочи от жилището и се затича надолу по стълбите.

Когато се озова на тротоара, до къщата една след друга спряха три коли. От тях изскочиха въоръжени хора.

Хвърли се назад към входа й едва не събори жена с пазарска чанта в ръцете. Позна Ан и дори успя да забележи стърчащата от пакета връзка магданоз.

— Джей! — възкликна тя. — Джей, какво се е случило? Какви са тези хора?

— По-бързо проникни в съзнанието ми. Както правеше с другите. С тези, чиито мисли си чела.

— Но…

— По-бързо!

Почувствува как тя хваща мислите му и ги усвоява. Нещо се удари в стената над главите им и с писък отлетя нагоре.

— Дръж се — окуражи я той. — Офейкваме.

Той затвори очи и концентрира цялата си воля, за да осъществи прехода. Усети треперенето на Ан, после се подхлъзна и падна.

Удари силно главата си в нещо твърдо, от очите му изхвърчаха искри, засегна нещо с ръка, отгоре му се стовари някакъв предмет.

И сега той чу шумоленето на вятъра в листата на дърветата и отвори очи. Лежеше по гръб в подножието на сива гранитна скала. Върху него се мъдреше пазарска чанта с продукти, от която стърчеше връзка магданоз.

Той седна.

— Ан — повика я той.

— Тук съм — обади се тя.

— Всичко наред ли е?

— Физически — да, умствено — не. Какво стана?

— Паднахме от тази скала — отговори Уикърс.

Той се вдигна, протегна й ръка и й помогна да стане.

— Но скалата… Джей, къде сме?

— Ние сме в другия Свят — обясни Уикърс.

Те стояха и гледаха ширналата се пред тях равнина, пустинна и дива, гъсталаците на горите между скалите, гладките камъни на склона.

— В другия Свят? — повтори тя. — Тази невероятна история от вестниците?!

Уикърс кимна.

— Тук няма нищо невероятно, Ан. Този свят наистина съществува.

— Е добре, където и да сме, обедът е с нас. Помогни ми да събера продуктите.

Уикърс клекна и започна да събира изсипалите се от пакета картофи. Пакетът се бе скъсал, когато падаха от скалата.

Пред него беше Манхатън в първоначалния си вид, такъв какъвто е бил до идването на белия човек, преди да се издигнат прекрасните и чудовищни сгради. Един девствен Манхатън.

— И все пак, — предложи Уикърс — тук трябва да има нещо. Не е възможно мутантите да не са построили някъде наоколо междинен склад за стоките, които изпращат в Ню Йорк.

— А ако няма склад? — разтревожи се Ан.

Погледна я с усмивка.

— Обичаш ли да пътуваш?

— До Чикаго ли?

— Отвъд Чикаго — предложи той. — Въпреки че можем да си построим сал, ако намерим река, течаща на запад.

— Навярно съществуват и други центрове на мутантите.

— Без съмнение, но може би точно тук няма нищо. Тя кимна.

— Всичко е така странно.

— Няма нищо странно — възрази той. — Само е неочаквано за теб. Ако имахме време, щях да ти обясня всичко. Но тъкмо времето ни е малко.

— Джей, те стреляха ли по нас?

Уикърс кимна.

— Това са специални агенти.

— Но те са човешки същества, Джей. Като нас.

— Не като нас — поправи я Уикърс. — И това положение ги дразни. В днешно време това е достатъчно.

Той хвърли няколко клонки в огъня и се обърна към Ан.

— Да тръгваме — подкани той. — Време е да потегляме.

— Но, Джей, настъпва нощта.

— Зная. Ако на острова има нещо, ще забележим светлина. От хълма. Ако не видим нищо, ще се върнем тук. На сутринта отново ще огледаме.

— Джей — каза тя, — все едно сме на пикник.