Клифърд Саймък - Паралелни светове

— Не, не — усъмни се човекът. — Виждал съм ви някъде.

— Грешите. За пръв път съм тук.

— Гласът ви…

Уикърс нанесе силен удар отдолу нагоре, като вложи в него цялата си тежест. Ударът попадна право в брадичката и прозвуча като плясък на бич. Човекът рухна на земята.

Уикърс не се забави нито миг, обърна се и се втурна към оградата. Едва не изкърти вратата на колата. Рязко завъртя ключа, натисна докрай педала на газта и колата, изхвърляйки чакъл със задните си гуми, рязко потегли напред.

От силния удар ръката го болеше, а в слабата светлина на таблото видя, че от пръстите му се процежда кръв.

Имаше само няколко минути — от момента, когато месарят се свести до момента, когато съобрази какво е станало. Достатъчно е да стане на крака, да се добере до телефон и ще започнат да го преследват. В нощта ще се втурнат коли, претъпкани с хора, оръжие и въжета.

Трябваше да им избяга и отсега нататък да разчита само на себе си.

Еб е мъртъв — нападнали са го внезапно и подло, така че не е имал възможност да избяга на другата Земя. Убили са го — обесили или стъпкали с крака. А Еб беше неговата единствена връзка.

Сега можеше да разчита само на Ан.

А Ан, разбира се, не подозираше, че е мутант.

Излезе на магистралата и се понесе с натиснат до край педал на газта.

Спомни си, че след десетина мили напред от магистралата има отбивка към стар изоставен път. Ще се опита да скрие колата там и да изчака подходящия момент за да продължи. Или беше по-добре да се скрие сред хълмовете и да изчака всичко да утихне? „Не — каза си той. — Опасно е и ще загубя много време.“

Налагаше се час по-скоро да намери Крофърд и да му попречи. И трябваше да направи всичко сам.

Различи изоставения път, чезнещ към средата на стръмния склон. Зави и след като се тресе трийсетина фута из ями и дупки, изпълзя на пътя.

Скрит зад дърветата, гледаше отминаващите коли, без да знае дали в тях не бяха неговите преследвачи.

Зададе се стара камионетка — катереше се с пъхтене по хълма и Уикърс забеляза, че задният й борд е нисък. Изтича бързо на магистралата, догони камионетката, подскочи, хвана се отзад, оттласна се силно с крака и прелетя през борда. Пропълзя между сандъците върху каросерията, сви се в ъгъла и се загледа назад в пътя.

„Като подгонено животно съм — помисли си той. — А ме преследват хора, които до скоро твърдяха, че са ми приятели.“

След десетина мили някой спря камионетката.

Чу се глас:

— Не видяхте ли някого по пътя? Някакъв пешеходец?

— Не — отговори шофьорът. — Ни една душа.

— Търсим мутант. Явно е изоставил колата си.

— Мислех, че сме се справили с тях — сподели шофьорът.

— Не още. Вероятно се е скрил сред хълмовете. Тогава песента му е изпята.

— Ще ви спират още — обади се друг глас. — Предупредихме в двете посоки. Обещаха ни да преградят пътя.

— Добре, ще си отварям очите на четири — обеща шофьорът.

— Имате ли пушка?

— Не.

— Бъдете внимателен.

Камионетката потегли и Уикърс видя на пътя двама души. На лунната светлина проблясваха дулата на пушките им.

Размести няколко сандъка и си направи скривалище, но предпазните мерки се оказаха излишни. Спираха ги на още три места, ала всеки път само лъчът на фенерчето се плъзгаше по сандъците. Хората не се стараеха прекалено в издирването, защото бяха сигурни, че не е толкова просто да се хване мутантът — навярно вече се е изпарил, както другите, които не са били изненадани.

Само че Уикърс не можеше да си позволи да избяга. Трябваше да изпълни мисията си на тази Земя.

Знаеше какво ще намери в магазина за сглобяеми къщи и въпреки всичко тръгна натам, защото смяташе, че все пак има надежда да установи контакт. Огромната витрина бе счупена, а сградата надробена на трески, сякаш бе минал тайфун.

Тълпата бе поработила тук.

Стоеше пред зейналата витрина, оглеждаше разрушената къща и си мислеше за деня, когато с Ан влязоха тук на път към автобусната спирка. Помнеше, че на покрива имаше ветропоказател във форма на патица, на двора се мъдреше слънчев часовник, а на пътечката — вечномобил, само че сега вечномобилът го нямаше. Навярно го бяха измъкнали на улицата и го бяха пръснали на парчета — точно както стана с неговата кола в малкото градче в Илинойс.

Обърна се с гръб към витрината и бавно тръгна надолу по улицата. „Глупаво беше да идвам в тази изложбена зала — мислеше си той, — но това беше моят единствен, макар и почти безнадежден шанс.“