Клифърд Саймък - Паралелни светове

От време на време го обземаха съмнения. Това ставаше, когато пътуваше из страната и се наслаждаваше на външната страна на живота, който наблюдаваше.

Мъничките села, притихнали в лятната нощ, с техните велосипеди и преобърнати колички, със сенчестите алеи към къщите, първите червени петна по ранните ябълки в градините. Познатият рев на огромните камиони, литнали по магистралите. Усмивката на сервитьорката, подаваща му чашата кафе, когато се спираше да хапне в някое крайпътно ресторантче. Той се убеждаваше, че всичко е наред в тези малки села и при шофьорите на камионите, и при веселото момиче. Светът на хората беше приятен и добър и да се живее в него беше прекрасно. Мутантите с техните планове изглеждаха чудовищен кошмар от евтина неделна притурка и понякога му се искаше да спре, да изостави колата и да се потопи завинаги в този чудесен живот. За човек като него тук винаги можеше да се намери място: изглежда, че сред тези царевични полета, в малките крайпътни села, всеки човек може да намери щастие и безопасност.

Даваше си сметка, че всичко беше предвидено. Опитваше се да се скрие от това, което се носеше във въздуха. Изпитваше същия страх, както фантазьорите, когато бягаха мислено в други времена и места, и тогава у него възникна желанието да захвърли колата и да си отиде. Именно необходимостта от бягството го караше да мисли да захвърли колата и да търси спокоен живот в тези царевични простори.

Но даже тук, в селскостопанското сърце на страната, нямаше истински мир и спокойствие. Видимото спокойствие и безопасност съществуваха, ако човек не четеше вестници, ако не слушаше радио, ако не разговаряше с хората. Той чувствуваше как признаците на безпокойство избиват през външната фасада на благополучието — при всеки праг, във всяка къща и във всяко ресторантче.

Ако се съдеше по вестниците, новините съвсем не бяха добри. По радиото коментаторите говореха за новата дълбока криза, пред която светът беше изправен. Слушаше разговорите на хората във фоайетата на хотелите, където нощуваше и в ресторантите, в които се хранеше. Те говореха, клатеха глава, в тяхното поведение личеше тревога.

Той чуваше:

— Не мога да разбера, защо положението се измени толкова бързо. Преди една-две седмици изглеждаше, че са възможни преговори, а сега всичко се върна назад и даже стана по-лошо.

Той чуваше:

— Винаги съм казвал, че цялата тази история с мутантите са я измислили червените. Моето мнение е, че всичко идва оттам.

Той чуваше:

— Това е невъзможно. Вчера войната беше на хиляди мили от нас и ние си живеехме спокойно и мирно. А утре…

А утре, а утре, а утре… Той чуваше:

— Ако всичко зависеше от мен, аз бих се споразумял с тези мутанти.

Той чуваше:

— Нямаше да се церемоня с тях нито минута, дявол да ги вземе. Щях да взема повечко бомби и щях да им покажа.

Слушаше разговорите им и съзнаваше, че зад тях няма и намек за компромис и взаимно разбиране, не се чувствуваше никаква надежда, че тази война може да бъде предотвратена.

— Ако не сега — казваха те, — след пет или десет години тя все едно ще се разрази. Тогава, колкото по-рано, толкова по-добре. Само трябва да нападнем първи…

И той ясно разбираше, че неудържимата омраза се чувствуваше даже тук, в сърцето на страната, в тези мирни ферми, в тези малки мирни селца, в крайпътните ресторантчета. „И това не е нищо друго, освен крахът на една цивилизация, основана на омразата, чудовищния егоизъм и недоверието във всеки, който говори на друг език, яде друга храна или носи други дрехи.“

Това беше едностранно развита механистична цивилизация. Свят на двигателите с вътрешно горене. Технологично общество, което осигуряваше комфорт, но не можеше да даде на човека усещане за справедливост и безопасност. Това беше цивилизация, която обработваше материята, разцепваше атома, създаваше мощна химия и настройваше опасни и сложни машини. Тя бе съсредоточила вниманието си върху техниката и забравила напълно отделната личност. Сега не й струваше нищо да натисне копчето и да срине далечен град, без да познава и без да желае да опознае живота и обичаите, мислите и надеждите, стремежите на хората, които унищожава.

Караше колата, спираше се да хапне и отново сядаше зад кормилото. Гледаше царевичните ниви и червенеещите се ябълки в градините, слушаше шума на косачките, вдъхваше мириса на детелина, но му беше достатъчно да погледне небето, за да почувствува цялата тежест на надвисналата опасност и разбираше, че Фландърс е бил прав — във всеки момент можеше да се разрази съдбоносна буря.