Клифърд Саймък - Паралелни светове

Да направим още един логически ход и да разгледаме войната в тясно делови план, като средство за постигане на определени цели — да се вземе и удържи контролът над определени области. По време на война системата на търсене и предлагане престава да действува, граждански стоки почти не се произвеждат и правителството взема строги мерки по отношение на нарушителите, които не престават да произвеждат…

— Коли — уточни Фландърс, — вечни електрически крушки и ножчета за бръснене.

— Точно така — съгласи се Уикърс. — Така те ще спечелят време, а времето за тях е толкова важно, отколкото за нас. Под предлога за война, те могат да разпрострат контрола си върху цялата икономика. Войната ще се води по такъв начин, че да не прерасне във всепоглъщащ пожар.

— Това е малко вероятно — усъмни се Фландърс. — А какво ще правите вие?

— Ще се върна на старата Земя, но не зная къде е пумпалът ми…

— Той няма да ви трябва повече. Той е нужен само на начинаещите. Достатъчно е да поискате и ще преминете в другия свят. Сега този преход за вас е много елементарен.

— А ако се наложи да се свържа с вас?

— Еб е човекът, който ви трябва — довери му Фландърс. — Обърнете се към него.

— Ще върнете ли Ейза и другите?

— Ще ги върнем.

Уикърс стана и протегна ръка към Фландърс.

— Съвсем не е наложително да тръгвате веднага — каза Фландърс. — Седнете и изпийте още една чаша кафе.

Уикърс поклати отрицателно глава.

— Нямам търпение да се хвана за работа.

— Роботите могат да ви отнесат в района на Ню Йорк за броени минути — предложи Фландърс. — Можете да се върнете на старата Земя направо там.

— Нужно ми е време да помисля — отговори Уикърс. — Трябва да изработя план, по-точно — предсказание, както казвате вие. Мисля, че е по-добре да започна тук и едва после да тръгна към Ню Йорк.

— Купете си кола — посъветва го Фландърс. — Айзекая ви е дал достатъчно пари. В случай на нужда Еб ще ви даде още. Всеки друг вид транспорт може да се окаже опасен. Предполагам, че те са поставили достатъчно капани за мутанти. И през цялото време са нащрек.

— Ще бъда внимателен — увери го Уикърс.

Стаята беше мръсна и с паяжини по стените: изглеждаше по-голяма отколкото бе, поради липсата на мебели. Отвсякъде висяха тапети, оголвайки пукнатини, които подобно на мълнии се разбягваха от тавана до пода.

А някога тапетите радваха окото с ярките си цветове. По тях като на поляна цъфтяха цветя и дрезденски овчарки пасяха рунтави овчици. Натърканият с восък под беше покрит с дебел слой прах, но се чувствуваше, че е достатъчно да се очисти праха и той ще заблести.

Уикърс се маеше насред стаята: вратите бяха на същото място, както и в онази столова. Само вратата към кухнята се оказа широко отворена, а прозорците бяха прикрити с капаци.

Направи му впечатление, че по прашния под имаше отпечатъци от обувките му само в средата на стаята. Нито една следа не идваше от вратата.

Докато разглеждаше стаята, опитваше се да възстанови в паметта си предишния й вид, но не този преди минута, а преди двайсет години.

А може би това беше въображение — натрапено му въображение? Бил ли е наистина в тази стая по-рано? И беше ли съществувала Катлийн Престън?

Знаеше, че семейство Уикърс, бедното фермерско семейство, живееше само на миля оттук. Помисли за майка си, за извехтялата й рокля и тъмния й пуловер, за баща си, за малката лавица с книги над леглото му, за навика му да носи широки панталони и риза в маскировъчен цвят и да чете на оскъдната жълта светлина от газената лампа, за техния син, занесеното момче с прекалено развито въображение, което беше ходило веднъж в приказната страна.

„Маскарад — помисли си той, — жалък маскарад“. Но това си беше тяхна работа. Наблюдаваха как расте и възмъжава синът им и по това как се развива, виждаха, че е един от тях.

А сега те, тези двама души, приспособили се към незабележимото делнично съществуване на прости фермери, толкова далечно от истинското им предназначение, чакаха деня, когато щяха да заемат подобаващо място в обществото, от което се бяха отказали заради работата на челния пост близо до тухлената къща, издигаща се на върха на хълма.

Прекоси столовата и хола и се доближи до затворената врата, като оставяше след себе си върволица от стъпки.

Знаеше, че зад вратата няма никого — нито Ан, нито Катлийн, нямаше място даже за него самия — нищо, освен трудните задължения пред живота, който даже не беше си избрал сам.