Клифърд Саймък - Рожби на разума

И аз изпитах този ужас — почувствах как ми настръхва косата, как ми се свива стомахът и как ме завладя слабост, от която ми прилоша и която ме превърна в нещо по-нисшо от човек. Но ме обзе също гняв и именно този гняв, сигурен съм, запази здравия ми разум. Оня проклет Съдия, помислих си, оня малък измамник, оня мръсен негодник! Той ме мразеше, разбира се — имаше право да ме мрази, защото го бях победил не само веднъж, а два пъти, като накрая му бях обърнал гръб и си бях тръгнал презрително, докато той, кацнал върху колелото на счупеното оръдие, се бе опитал да ме извика обратно. Но правилата си бяха правила, казах си, бях играл според тези правила, както той ги бе обявил, и сега по право трябваше да съм извън всякаква опасност.

Зелената светлина вече бе станала по-ярка — по-мъртвешка, отровнозелена, — но все още не можех да различа действителните очертания на нещото, което ме преследваше. Миризмата на костница беше по-силна и заседна на гърлото ми, запуши носа ми и се опитах да повърна, но не успях, а най-лошото от всичко бе тази непоносима воня.

Внезапно съзрях създанието, което се промъкваше към мен през гората — не особено ясно, тъй като черните силуети на дънерите накъсваха формата му и я разделяха на части. Видях обаче достатъчно, че да ме плаши до края на дните ми. Вземете огромна, подута крастава жаба, кръстосайте я с гущер, добавете малко от змия и ще имате съвсем, ама съвсем бегла представа. По-грозно нещо от това, просто не можеше да се опише.

Задавях се и ми се повдигаше, краката ми се подкосяваха от страх, а когато се обърнах да побягна, почвата се надигна изпод мен и ме захвърли по лице на земята. Стоварих се върху някаква твърда повърхност, като одрах лицето и ръцете си и почувствах, че в устата ми някакъв зъб се разклати от удара.

Вонята обаче бе изчезнала и беше по-светло, отколкото преди, светлината не беше вече зеленикава, и когато се изправих, видях, че гората също е изчезнала.

Забелязах, че съм паднал върху асфалт, и внезапен страх проряза съзнанието ми. Дали не беше писта на летище? Или свръхбърза магистрала?

Замаян от умора, огледах дългата асфалтова ивица.

Стоях точно по средата на автомагистрала. Но нямаше никаква опасност. Срещу мен не летяха коли. Автомобили, естествено, имаше, но те не се движеха. Просто стояха на място.

Известно време не осъзнавах какво се е случило. Отначало се бях изплашил при мисълта, че се намирам по средата на високоскоростна магистрала. Веднага разпознах какво беше това — широките асфалтови платна, тревната ивица, която ги разделяше, тежката стоманена ограда, която се виеше от дясната страна във всяка от двете посоки на движение и отделяше платната от останалия свят. После видях спрелите автомобили и това също ме стресна. Една закъсала кола, паркирала встрани, извън асфалта, с вдигнат капак на мотора, не беше необичайна гледка. Но да видиш дузина или повече в същото положение беше нещо съвсем друго. А хора нямаше, никаква следа от хора. Навсякъде виждах само коли, някои от тях с вдигнати капаци. Сякаш изведнъж всички тези автомобили се бяха повредили и внезапно бяха спрели на магистралата. И това не бяха единствено колите в непосредствена близост до мен. Навсякъде по платната в двете посоки, докъдето ми стигаше погледът, стояха други неподвижни коли, някои от които представляваха само черни точки в далечината.

Едва тогава, след като възприех и осмислих факта, че колите са закъсали, до съзнанието ми достигна друг очевиден факт — нещо, за което би трябвало да се сетя веднага.

Отново бях на земята на хората! Вече не се намирах в онзи странен свят на Дон Кихот и на Дявола!

Ако не бях толкова шашардисан от колите, навярно щях да съм безкрайно щастлив. Но гледката ме смути толкова, че забравих всичко друго.

Отидох до най-близката кола и я огледах. На предната седалка лежаха пътна карта и куп туристически брошури, а в единия ъгъл на задната бяха натикани термос и пуловер. От пепелника стърчеше лула, докато ключовете явно бяха прибрани.

Надникнах също в някои от другите коли. Тук-там имаше оставен багаж, сякаш хората бяха отишли да потърсят помощ и възнамеряваха да се върнат обратно.

Слънцето вече се бе издигнало над хоризонта и въздухът взе да се постопля.

Надолу по пътя като тънка линия, замъглена от разстоянието, се забелязваше надлез, извил се в дъга над асфалтовите ленти. Навярно там имаше отклонение, което щеше да ми позволи да напусна магистралата. Тръгнах към него и дълго време вървях сред утринната тишина. Над горичката встрани от оградата на магистралата прелитаха птички, но не чуруликаха.