Клифърд Саймък - Рожби на разума

Дявола се бе оплакал, че простите безсмислени поговорки на хората създават много проблеми в неговия свят, който трябваше да ги смята за закони и принципи. И ако такива неща като „три пъти носи щастие“ действително важаха в света на Дявола, то със сигурност можеше да се приеме, че магията е действаща сила.

Но дори и да беше действаща сила там, нима бе възможно обхватът й да се разпростре и върху нашия свят, където принципите на физиката трябваше да вземат надмощие над магиите? Въпреки че, като се замислих над това, причините за цялата тази работа с омагьосването се кореняха в човека. Човекът го бе измислил и го бе предоставил на онзи друг свят, така че ако последният на свой ред го използваше срещу него, човекът просто щеше да си получи заслуженото.

Всичко това изглеждаше безмислено от гледна точка на логическия контекст на човешкия свят. Обаче колите, спрели по пътищата, неработещите телефони, смълчаните радиоапарати и телевизори му придаваха огромно значение. Колкото и да не вярва човек във възможностите на магията, ето че тук, навсякъде около мен, беше доказателството, че тя наистина съществува.

Бях попаднал на такова положение, което на всяка цена трябваше да си обясня. Ако никакви коли не вървяха, ако никакви влакове не можеха да се движат, ако всички комуникации бяха прекъснати, само след още няколко дни страната щеше да се окаже в бедствено положение. Без транспорт и съобщения икономиката на цялата нация щеше внезапно да рухне. В много от големите градове храната нямаше да стига, като настъпването на този момент се ускоряваше от безразсъден стремеж към запасяване. Хората щяха да са гладни и озверели тълпи щяха да се втурнат да търсят храна навсякъде.

Дори сега, според мен, трябваше да се забелязва началото на паниката. Пред лицето на неизвестността и при липсата на свободния поток на информация ще се появят какви ли не спекулации и слухове. След ден-два, подхранвана от тези слухове, ще настъпи абсолютна и пълна паника.

На нашиия свят вероятно бе нанесен удар, от който, ако не се намери верен отговор, той може и да не се оправи. Съвременното общество представлява фин и сложен механизъм, който функционира до голяма степен благодарение на бърз транспорт и мигновени комуникации. Издърпайте изпод краката му тези два основни блока и цялата му крехка структура може да се сгромоляса. За не повече от месец нашата горда обществена формация ще изчезне и човекът отново ще стане варварин, като хищни скитащи банди ще търсят такива места, където да намерят препитание.

Бях открил един отговор на въпроса какво бе станало, но определено нямахпредстава какво може да се направи в случая. Като поразмислих, разбрах, че дори отговорът, с който разполагах, е безполезен. Никой нямаше да ми повярва и много вероятно бе също да не ми се даде даже възможност, да убедя слушателите в правотата на думите си. При сегашната ситуация положително ще възникнат куп налудничави обяснения и моето ще е само едно от тях — също толкова налудничаво.

Жената подаде глава от кухнята и рече:

— Не съм ви виждала наоколо. Сигурно не сте тукашен.

Кимнах.

— Сега има много чужденци в града — продължи тя. — Дойдоха от магистралата. Някои от тях идват доста отдалеч, а няма как да се върнат у дома и…

— Железниците трябва да работят.

Тя поклати глава.

— Не съм сигурна. Най-близката гара е на трийсет километра оттук и чух някой да казва, че влаковете също не се движат.

— А къде точно се намирам? — попитах.

Жената ме изгледа подозрително.

— Струва ми се — рече тя, — че много неща не знаете.

Не й отвърнах, тя почака и най-сетне отговори на въпроса ми.

— Вашингтон — добави накрая — е на петдесет километра оттук по пътя.

— Благодаря — кимнах й.

— Доста дълъг и тежък поход, особено в ден като този — каза жената. — Ще е бая жежко чак до вечерта. Да не възнамерявате да изминете пеша целия път до Вашингтон?

— Обмислям тази възможност — отвърнах.

Тя вдигна рамене и се прибра в кухнята.

Вашингтон е на петдесет километра, а на колко ли е Гетисбърг? На сто или повече? Освен това не бях сигурен, че Кети ще е Гетисбърг.

Запитах се къде ли е — във Вашингтон или в Гетисбърг?

Във Вашингтон имаше хора, които трябваше да научат, които имаха право да научат онова, което щях да им кажа, въпреки че най-вероятно нямаше да ме изслушат. Имаше хора, някои на доста високи постове, които ми бяха приятели, и други, които ми бяха добри познати, но ще се намери ли някой между тях да ме изслуша? Представих си разговора с неколцина и реших, че никой от тях няма да ме вземе на сериозно. Първо, те не можеха да си го позволят; не можеха да се изложат на присмеха, с който щеше да се посрещне фактът, че изобщо са ми повярвали. Бях убеден, че във Вашингтон няма да постигна нищо друго, освен да си ударям главата в каменни стени.