Клифърд Саймък - Рожби на разума

— Не можем да влезем — отвърнах. — Няма да ни пуснат вътре просто ей-така.

— Сигурно имаш журналистическа карта и пропуск за Белия дом?

— Да, разбира се. Но това не означава, че мога да вляза по всяко време, когато пожелая. Особено с придружител като теб.

— Искаш да кажеш, че няма да те пуснат ли?

— Не е толкова лесно, както си мислиш.

— Слушай — рече той почти умолително, — трябва да говориш с тях. Владееш техния жаргон и познаваш протокола. Сам не мога да направя нищо. Те няма да ме изслушат.

Поклатих глава.

Двама души от охраната бяха излезли през портала и се приближаваха по тротоара.

Дяволът видя, че гледам през рамото му.

— Неприятности ли? — попита той.

— Така мисля — отговорих. — Пазачът навярно се е обадил в полицията — не, не се е обадил, нали телефоните не работят. Нищо чудно да са изпратили някого да предупреди ченгетата, че тук могат да настанат размирици.

Той се приближи още повече до мен и процеди с крайчеца на устата си:

— Не желая неприятности с полицията.

После извъртя назад глава и погледна към пазачите. Те се приближаваха към нас. Дявола ме хвана за ръката и рече:

— Хайде, да тръгваме.

Разнесе се гръм, светът изчезна и на негово място се появи мрак, зареваха бурни ветрове. После се озовахме в обширно помещение с дълга маса по средата, около която седяха множество мъже. Човекът начело на масата беше самият Президент.

Струйки дим се издигаха от прогорено петно на килима около мястото, където стоях с Дявола, и въздухът бе изпълнен с миризмата на сяра и на изгоряло влакно. Някой блъскаше отчаяно по двете врати, които водеха в стаята.

— Моля те, обясни им — пошушна ми Дявола, — че никой друг не може да влезе. Опасявам се, че вратите са блокирани.

Един мъж с много звезди на пагоните си скочи на крака. Вбесеният му рев огласи стаята:

— Какво означава това?!

— Генерале — обърна се към него Дявола, — моля ви да си седнете на мястото и да бъдете едновременно добър офицер и възпитан джентълмен. Никой няма да пострада.

Той размаха многозначително опашката си, за да подчертае казаното.

Огледах набързо стаята, за да проверя дали е вярно първото ми впечатление, и се убедих, че то се потвърждава. Бяхме прекъснали съвещание на кабинета — навярно нещо повече от съвещание на кабинета, защото присъстваха и други, като директорът на ФБР, шефът на ЦРУ, неколцина висши военни и ред намръщени мъже, които не познавах. Покрай стената в редица от столове сковано седяха група сериозно изглеждащи и очевидно учени хора.

„Гледай ти — рекох си, — май успяхме!“

— Хортън — държавният секретар кротко се обърна към мен, без да се смути (той никога не се смущаваше), — какво правиш тук? Доколкото разбрах, взел си отпуска и си заминал.

— Вярно е — потвърдих. — Обаче отпуската ми като че ли не продължи дълго.

— Чул си за Фил, предполагам.

— Да, научих за случилото се.

Генералът отново скочи на крака — за разлика от секретаря, беше доста възбуден.

— Ще ми обясни ли държавният секретар — изрева той, — какво става тук?

Блъскането по вратите продължаваше и дори се засилваше. Изглежда момчетата от тайните служби използваха столове и маси, опитвайки се да разбият вратите.

— Всичко това е твърде необичайно — каза спокойно Президентът, — но след като тези господа са тук, подозирам, че има някаква причина за идването им. Предполагам, че трябва да ги изслушаме, а после да продължим работата си.

Беше невероятно смешно и абсурдно, разбира се, и имах ужасното усещане, че изобщо не съм напуснал Страната на Въображението, че все още съм там и цялата тази работа с Президента и кабинета и останалите присъстващи е просто една недоизпипана пародия, която има място само в книжка с комикси.

— Струва ми се — обърна се Президента към мен, — че вие трябва да сте Хортън Смит, въпреки че не бих ви познал така облечен.

— Бях тръгнал за риба, господин Президент — обясних. — Нямах време да се преоблека.

— О, не се притеснявайте — рече Президента. — Не сме се събрали тук на официална церемония. Не познавам, обаче, приятеля ви.

— Не съм сигурен, че ми е приятел. Той твърди, че е Дявола.

Президентът кимна с разбиране.

— Така си и помислих, въпреки че ми се стори доста невероятно. Ако той е Дявола, какво прави тук?

— Дойдох — обади се Дявола, — да обсъдим една сделка.

Министърът на търговията се оживи.

— Ако е за този проблем с колите… — започна живо той.

— Но това е лудост! — прекъсна го министърът на здравеопазването, образованието и социалните грижи. — Седя си тук, виждам какво става и си казвам, че подобно нещо е невъзможно. Дори да съществуваше такъв тип като Дявола… — Той се обърна с молба към мен: — Мистър Смит, знаете, че това противоречи на протокола.