Клифърд Саймък - Рожби на разума

Давайки си сметка за тези евентуални резултати, всичко ми подсказваше, че трябва да намеря Кети колкото е възможно по-бързо. Ако светът бе изправен пред крах, двамата трябваше да бъдем заедно, когато рухне. Кети беше единственият човек на земята, знаещ всичко онова, което знаех и аз. Тя беше единственият представител на човешката раса, който би разбрал душевните ми терзания — единственото същество, което би ми съчувствало и би пожелало да ми помогне.

Макар да не ставаше дума просто за съчувствие и помощ, а да имаше нещо повече от разбиране. Спомних си топлината и уханието на тялото й в ръцете ми, щастливото й лице, когато погледна нагоре към мен осветено от огъня на вещицата. „След толкова много години — помислих си, — след много други жени в странни и далечни земи, тук най-накрая бях открил Кети.“ Бях се върнал в градчето, където бях прекарал детството си, без да съм уверен, че постъпвам правилно, без да съм сигурен какво ще намеря, и там бях открил Кети.

Жената се появи с чиния с яйца и шунка и аз се заех със закуската.

Докато се хранех, в съзнанието ми се прокрадна една странна и адски натрапчива мисъл и постепенно ме обзе целия. Опитах се да се отърся от нея, защото беше лишена от смисъл. Но колкото повече се опитвах да я отхвърля, толкова повече се вкопчваше в мен — убеждението, че ще намеря Кети не в Гетисбърг, а във Вашингтон, пред оградата, опасваща Белия дом, където ще храни катеричките.

Спомних си, че бяхме говорили за катеричките през онази вечер, когато я бях изпратил до дома й; опитах се да се сетя какво ни беше навело на тази тема и за какво си бяхме приказвали във връзка с нея. Обаче не можех да си спомня друго, освен че бяхме говорили за катеричките, и бях съвсем сигурен, че в приказките ни не бе имало нищо, което да породи сегашното ми странно хрумване. Независимо от всичко продължавах да изпитвам безсмисленото твърдо убеждение, че ще открия Кети край Белия дом. А после, отгоре на всичко, ме обзе паника. Трябваше да стигна колкото се може по-бързо до Вашингтон, за да не изпусна Кети.

— Господине — прекъсна мислите ми жената зад тезгяха, — как сте си одрали така лицето?

— Паднах — отговорих й.

— Имате страшна рана отстрани на главата — забеляза тя. — Изглежда възпалена. Трябва да отидете на лекар.

— Нямам време — рекох.

— Старият доктор Бейтс живее съвсем наблизо — каза жената. — Едва ли има много пациенти и няма да ви се наложи да чакате. Не е голям хирург, но сигурно ще се справи с разцепената ви глава.

— Не мога — отвърнах. — Трябва да отида колкото се може по-бързо във Вашингтон. Нямам време за губене.

— В кухнята имам шишенце с йод. Мога да ви измия раната и да й сложа малко от него. Навярно ще намеря някоя чиста кърпа за чинии, за да ви превържа. Не бива да ходите така навън, защото може да се замърси и разлюти.

Понаблюдава ме още известно време, докато се хранех, накрая заяви:

— Няма да е голям проблем, господине. Освен това знам как да го направя. Едно време бях медицинска сестра. Нещо трябва да не ми е било наред в главата, за да зарежа такава работа и да държа тая дупка тук.

— Споменахте, че синът ви имал колело — обадих се аз. — Той би ли ми го продал?

— Е, откъде да знам — каза жената. — Раздрънкано е и не струва много, но на него му трябва, за да ми носи яйцата.

— Ще му дам добра цена — предложих.

Тя се поколеба, после отвърна:

— Ще го попитам. Но можем да поговорим за това и в кухнята. Трябва да намеря йода. Не мога да ви пусна да си тръгнете оттук в такова състояние.

Жената предсказа, че ще бъде доста горещо, и се оказа права. От настилката се излъчваха топлинни вълни и ме обгръщаха. Небето приличаше на бронзова купа и никакъв полъх на ветрец не раздвижваше нажежения въздух.

Отначало имах известни проблеми с велосипеда, но след няколко километра тялото ми възвърна някои от уменията си, запрограмирани в него от дните на детството ми и започнах да въртя по-уверено педалите. Не беше лесно, но все пак беше за предпочитане пред ходенето.

Казах на жената, че ще платя добра цена за колелото, и тя се хвана за думите ми. Взе ми сто долара — почти всичките пари, които имах. Сто долара за стара бракма, привързана с тел да не се разпадне, която струваше най-много десет. Но изборът бе да платя цената или да вървя пеш, а аз бързах. Освен това, ако положението продължеше да е същото, вероятно цената за колелото нямаше да изглежда толкова висока. Само ако бих могъл да задържа коня, щях да имам нещо наистина ценно. Конете и велосипедите можеха да се окажат превозните средства на бъдещето.