Клифърд Саймък - Рожби на разума

Значи отново си бях у дома, както и Кети, ако можех да вярвам на Дявола. „А къде ли е тя?“ — запитах се. Най-вероятно в Гетисбърг, вкъщи, на безопасно място. Обещах си, че веднага щом намеря телефон, ще звънна и ще проверя къде е.

Отминах редица закъсали коли, без да си правя труда да надникна в тях. Най-важното беше да се измъкна от магистралата и да намеря някой, който да ми каже какво става тук. Стигнах до знак, на който пишеше „70S“, и когато го видях, разбрах къде се намирам — някъде в Мериленд между Фредерик и Вашингтон. Дадох си сметка, че конят е изминал значително разстояние през нощта — в случай че географското разположение на онзи друг свят отговаряше на това в нашия.

На табелата, която указваше изхода от магистралата, беше изписано името на град, за какъвто никога не бях чувал. Поех уморено по водещото навън странично платно и там, където то се вливаше в тесен път, видях бензиностанция. Вратите й обаче бяха заключени — изглеждаше изоставена. Продължих да вървя, докато стигнах до някакъв малък град. Покрай бордюрите стояха коли, но иначе по улиците нямаше никакво движение. Влязох в първото заведение, което се изпречи на пътя ми, малко кафене, построено от бетонни панели, боядисани в болнавожълт цвят.

Край дългата маса в средата на помещението нямаше седнали никакви посетители, но някъде от сэседно помещение се дочу тракане на тенджери. В печката гореше огън и се разнасяше миризмата на кафе.

Отпуснах се на един стол и почти веднага се появи възпълна жена.

— Добро утро, сър — рече тя. — Много сте ранобуден.

Взе една чаша, напълни я от кафеварката и я постави пред мен.

— Какво друго ще обичате? — попита тя.

— Шунка с яйца — отговорих, — а ако ми дадете малко дребни, бих могъл да се обадя по телефона, докато ги приготвяте.

— Ще ви дам монети — отвърна жената, — но няма да ви свършат работа. Телефонът не работи.

— Искате да кажете, че е развален. Навярно някъде наблизо…

— Не, не това имам предвид — прекъсна ме тя. — Всички телефони не работят. Не работят вече от два дена, откакто спряха и колите.

— Видях колите…

— Нищо не работи — обяви жената. — Не знам какво ще стане с нас. Без радио, без телевизия. Без коли, без телефони. Какво ще правим, когато се свърши храната? Мога да взема яйца и пилета от някоя от фермите наоколо, но синът ми трябва да отиде до там с колелото си, за да ги вземе. Добре, че свърши учебната година. Какво да сторя обаче, когато ми свърши кафето, захарта, брашното и куп други неща? Няма камиони. И те спряха като леките коли.

— Сигурна ли сте? — попитах. — Имам предвид за всички коли. Сигурна ли сте, че са спрели навсякъде?

— За нищо не съм сигурна — отвърна тя. — Единственото, което знам, е, че от два дни не съм виждала кола да мине оттук.

— Но в това сте сигурна, нали?

— Да, напълно — потвърди жената. — А сега ще отида да ви приготвя закуската.

Това ли беше нещото, запитах се, което Дявола имаше предвид, когато ми каза, че разполагал с някакъв план? Когато го спомена там горе на Гробищния хребет, прозвуча просто като идея, която разработва, докато в действителност планът вече е бил пуснат в действие. Навярно всичко бе започнало веднага, щом колата на Кети бе преминала бариерата и се бе озовала в тъмния свят на човешкото въображение. Другите коли по магистралата просто бяха спрели, колата на Кети, обаче, бе прехвърлена на коларския път на върха на планината. Спомних си, че когато Кети се опита да я подкара, двигателят отказа да запали.

Но как е възможно да се постигне такова нещо? Как е възможно да се направи така, че всички коли да се повредят, да продължат по инерция до спиране, а след това двигателите им да не са в състояние да запалят?

„С магия — отговорих си, — най-вероятно с магия.“ Въпреки че, още като си го помислих, идеята ми се стори невъзможна.

Определено невъзможна в света, където седях и чаках жената да ми приготви закуска. Но навярно съвсем не толкова невъзможна в света на Дявола, където магията представляваше също такъв основен и общовалиден принцип като законите на физиката или химията в моя свят. Защото магията бе принцип, утвърден многократно в старите приказки, в древния фолклор, във фантастични произведения, каквито се пишеха дори до ден днешен. Едно време хората са вярвали в нея и в продължение на много, много години, както и днес, мнозина се отнасяха с внимание и съвсем не с пренебрежение към това старо вярване, понеже все още не желаеха да отхвърлят изцяло едновремешните поверия и в много случаи продължаваха донякъде да вярват в тях. Колко хора се отклоняват от пътя си, за да не минат под стълба? Колко все още изтръпват, когато видят черна котка да пресича пътя им? Колко носят скрито заешко краче или някой друг талисман, монета или малка глупава значка? Колко хора, когато им се удаде възможност, претърсват тревата, за да намерят четирилистна детелина? Навярно никое от тези неща не се вършеше преднамерено или се представяше само като шега, за да се оправдае неотговарящо на съвременните възгледи поведение. Но тези действия издаваха останал от времето на пещерите, вечен човешки стремеж да се предпази от лош късмет или черна магия, от зло око или с каквото и друго име да го назовете.