Клифърд Саймък - Рожби на разума

Конят наостри ушите и изцвили леко. Навярно стоеше тук от дълго време, може би бе изплашен и ми се стори, че се радва да види човешко същество. Носеше седло на гърба си и бе вързан за оградата с юздата си.

— Здрасти, конче — рекох. — Как си, братче?

Животното отново изцвили тихо и аз се приближих да го погаля по врата. То извърна глава и се опита да я отърка в мен.

Направих отново крачка назад, огледах се и установих, че наблизо нямаше никой. Отвързах поводите, прехвърлих ги през врата му, след което доста несръчно се качих на седлото. На коня изглежда му хареса да е отвързан и послушно тръгна, когато дръпнах юздите.

Пътят за Тейнитаун беше задръстен от каруци, но успях да премина през тях, без някой да ми обърне особено внимание. Прекосих го, насочих коня на югоизток и той се понесе в лек тръс.

Срещнах малки групи хора, запътили се в неизвестна посока, и трябваше да заобиколя цяла батарея оръдия. Постепенно, обаче, движението оредя и въобще изчезна, а когато най-сетне стигнах пътя за Болтимор, препуснах по него, надалеч от Гетисбърг.

На няколко километра от Гетисбърг пътят свърши, нещо, което трябваше да очаквам, защото на мястото, откъдето заедно с Кети бяхме попаднали в тази страна, също нямаше никакъв път, а само една коларска пътека. Пътят за Болтимор, за Тейнитаун и всички останали пътища, навярно дори самият Гетисбърг, не бяха нищо повече от сценични декори за битката и щом човек напуснеше бойното поле, вече нямаше нужда от пътища.

След като пътят свърши, не се опитах повече да избирам посоката, а оставих коня да върви накъдето пожелае. В действителност нямаше никакъв смисъл изобщо да продължавам. Не знаех къде да отида, но все пак пришпорих коня. По някаква причина ми се струваше, че може би е добре да се отдалеча поне на известно разстояние ог Гетисбърг.

Докато яздех под звездите в меката лятна нощ, за пръв път от момента, в който бях попаднал в тази страна, имах възможност да поразмишлявам малко на спокойствие. Разиграх отново в съзнанието си всичко случило се, откакто бях напуснал магистралата и подкарал по виещия се път към Пайлът Ноб, и си зададох много въпроси за много неща, които бяха станали след това, но не открих задоволителен отговор на нито един от тях. Когато най-сетне го осъзнах, си дадох сметка, че търся отговори, които да се вместват в човешката ми логика, и разбрах, че това няма да ме доведе до верни изводи. Имайки предвид всичко, което знаех, нямаше причина да вярвам, че събитията, разиграли се около мен, се подчиняват на някаква логика. Стигнах до заключението, че единственото възможно обяснение трябваше да се изгради върху хипотезата на стария ми приятел.

Следователно съществуваше свят и аз се намирах в него, където силата-вещество (какъв ужасен термин!) на въображението се бе превърнала в основния материал, от който може да се създава материя, подобие на материя, или нова форма на материя. Помъчих се известно време да измисля определение, което да покрие особеностите на ситуацията и в което да намаля до разумни граници използването на „вероятно“ и „ако“, обаче това беше безнадеждна задача. Накрая условно нарекох света, в който се намирах, Страна на Въображението, и спрях дотук. Не беше най-достойното решение на проблема, но навярно по-късно някой щеше да изкове по-правилна дефиниция за това място.

Значи тук беше светът, създаден от всички фантазии, от всички вярвания, от всички приказки и народни предания, от всички творби и традиции на човечеството. В тази страна се разхождаха, дебнеха или спотайваха всички същества и се разиграваха всички събития, които непрестанно работещите мозъци на всички лекомислени древни и съвременни примати са си представяли. Тук (всяка нощ или само на Бъдни вечер) Дядо Коледа се носеше из небесата със своята шейна, теглена от елени. Тук някъде (всяка нощ или само в деня на Вси Светии) Ишабод Крейн караше изтощената си кобила да галопира по каменист път в отчаяно усилие да стигне магически мост, преди Конникът без глава да хвърли тиквата, която държи отпред на седлото си. Тук Дениъл Буун крачеше гордо през ливадите на Кентъки, преметнал дългата си пушка през рамо. Тук бродеше Сънчо и лукаво хилещи се същества изпълняваха лудешки танци по планинските върхове. Тук се разиграваше битката при Гетисбърг (отново и отново или само при специални случаи?), но не станалото в действителност сражение, а битка безкръвна, увенчана с ореола на величие и слава, каквато общественото съзнание през по-късни години си я представяше. Навярно и други битки, големи и кървави, изглеждаха велики заради значението си и още по-велики заради традицията. Ватерлоо и Маратон, Шайло и Аустерлиц, и някъде в бъдещето, когато щяха да се превърнат в история, безмислените, изпълнени с човешка агония боеве през Първата и Втората световни войни, в Корея и Виетнам. След някоя и друга година щяха да се появят, за да станат част от този свят, неща от знаменитото бурно време на двайсетте години — палта от миещи се мечки, джобни бутилки с алкохол и екстравагантни женски тоалети, както и гангстерите с автомати, скрити за удобство в калъфи на цигулки — дори може би вече се бяха появили.