Клифърд Саймък - Рожби на разума

Когато накрая свършихме да се храним, Джед наля на всички втора чаша кафе. Майк извади стара лула и тършува из джоба си, докато намери някакви остатъци тютюн, с които да я натъпче. Запали я с главня, измъкната внимателно от огъня.

— Вестникар, а? — поде той. — Най-вероятно си от Ню Йорк.

Поклатих глава. Ню Йорк бе твърде близко. Страхувах се, че някой от тях познава доста вестникари от Ню Йорк.

— От Лондон съм — отвърнах. — Дописник на „Таймс“.

— Струва ми се, че не приказваш като британец — отбеляза Ейза. — Те говорят по странен начин.

— Не съм бил в Англия от години — казах. — От дълго време обикалям света.

Това не обясняваше как човек може да загуби британския си акцент, но за сега те го приеха.

— Има един британец с армията на Ли — обади се Джед. — Името му е Фриймантъл или нещо подобно. Предполагам, че го познаваш.

— Чувал съм за него — рекох. — Но никога не съм го виждал.

Изплаших се, защото взеха да стават твърде любопитни. Бяха все още приятелски настроени, но прекалено любопитни. За щастие не продължиха да обсъждат темата. Имаше толкова много други неща, за които искаха да говорят.

— Когато напишеш статията си — попита Майк, — какво смяташ да кажеш за Мийд?

— Е, не знам точно — признах. — Не съм мислил много по този въпрос. Той спечели чудесна битка, разбира се. Накара южняците да го нападнат. Този път им изигра техния номер. Силна отбрана и…

Джед се изплю и заяви:

— Може и да си прав. Но няма никакъв стил. Докато Мак — ето човек, който наистина има стил.

— Колкото до стила, добре — намеси се Ейза. — Той обаче винаги ни оставя да отнесем боя. А човек се чувства хубаво, казвам ви го, да бъде поне веднъж от страната на победителя. — Погледна през огъня към мен. — Мислите ли, че този път победихме ние?

— Сигурен съм — отговорих. — Ли ще се изтегли още утре. Може би вече го прави.

— Не всички войници са на това мнение — заяви Майк. — Говорих с някои, дошли с полка от Минесота. Смятат, че онези щури бунтовници ще се опитат още веднъж.

— Не мисля, че ще го направят — възрази Джед. — Днес следобед им прекършихме гърбината. Дявол да ги вземе, бяха тръгнали нагоре по склона, сякаш отиваха на парад. Вървяха право срещу нас, вървяха право към дулата на оръдията ни. И ние ги пометохме, стреляйки по тях като по мишени. Винаги са ни казвали колко е умен този генерал Ли, но ако питате мен, не може да е умен генерал, който изпраща хората си на сигурна смърт.

— Бърнсайд направи същото във Фредериксбърг — припомни Ейза.

Джед плю отново.

— Бърнсайд беше тъпанар. Никой никога не е казвал, че е умен.

Допих кафето си, завъртях чашата, за да може малкото останала в нея течност да изплакне дъното, и я плиснах върху огъня. Джед се пресегна за канчето.

— Не, благодаря — рекох. — Трябва да вървя.

Не исках да тръгвам. Исках да остана тук и да си поприказвам още поне час с тримата. Топлината на огъня беше приятна, а дерето — уютно.

Изпитвах, обаче, някакво дълбоко, вътрешно предчувствие, че ще е най-добре да се махна оттук при първия удобен момент. Да зарежа тези войници и това бойно поле, преди нещо друго да се е случило. Онова летящо парче желязо за малко щеше да ме убие. Теоретически бях, разбира се, спечелил играта, но нямах вяра на този свят, нито на Съдията. Затова колкото по-бързо се махнех, толкова по-добре.

Станах прав.

— Благодаря ви за храната и кафето. Дойдоха ми много добре.

— Къде отиваш сега?

— Мисля, че най-напред ще потърся онзи лекар.

Джед кимна.

— И аз бих постъпил така на твое място.

Обърнах се и тръгнах да вървя, като всеки миг очаквах да ме повикат обратно. Но не го сториха и продължих да вървя в мрака, препъвайки се надолу по дерето.

В съзнанието ми изплува груба, полузабравена карта на местността и докато вървях, реших какво ще направя. Ако поемех по пътя за Тейнитаун, щях да бъда твърде близо до бойното поле. Затова реших да го пресека и да държа курс на изток, докато не стигна връх Болтимор и оттам да продължа на югоизток. Въпреки че не знам защо си правех този труд. В този странен свят което и да е място вероятно ще е еднакво добро или лошо. В действителност не отивах никъде; просто се въртях в затворен кръг. Дявола бе споменал, че Кети е в безопасност, върната отново в света на хората, но с нищо не бе намекнал как може човек да се озове обратно там, нито пък бях толкова сигурен, че мога да му вярвам. Той бе лукаво създание.

Стигнах до края на дерето и попаднах в още по-голяма долина. Пред мен беше пътят за Тейнитаун. Тук-там горяха лагерни огньове и аз ги заобиколих. Но докато се лутах в тъмното, внезапно се блъснах в топло космато тяло, което изпръхтя недоволно. Отскочих назад и като се взрях по-внимателно видях, че това е кон, вързан за остатък от ниска дървена ограда.