Клифърд Саймък - Рожби на разума

— Бъдете спокойни — казах аз, като пристъпих към огъня. — Не съм бунтовник.

Спрях на разстояние, от което можехме да се видим, и ги оставих да ме огледат. Бяха трима, двама седяха край огъня, а третият се бе изправил и бе вдигнал пушката си.

— Нито си от нашите — рече изправеният мъж, който очевидно бе Джед. — Кой си ти, мистър?

— Казвам се Хортън Смит — представих се. — Вестникар.

— Е, какво ти разправях — каза този, който говореше провлечено. — Ела да седнеш край огъня и да си поприказваме, ако имаш малко време.

— Имам — отвърнах.

— Можем да ти разкажем всичко — намеси се онзи, който не се бе обаждал досега. — Бяхме там, в най-горещата точка на битката. Точно до горичката.

— Почакай — прекъсна го мъжът с провлечения глас. — Няма нужда да му разправяме. Виждал съм го този господин. Беше известно време там горе с нас. Може би през цялото време. Видях го, но после обстановката така се напече, че не ми беше до него.

Приближих се до тримата войници. Джед опря пушката си до малко сливово дръвче и седна отново на мястото си край огъня.

— Изпържихме си свинско шкембе — посочи той тигана върху жаравата, изръгана настрани от огъня. — Ако си гладен, имаме предостатъчно.

— Трябва, обаче, наистина да си гладен — вметна единият от другите, — за да можеш да го смелиш.

— Мисля, че съм доста гладен — признах аз. Влязох в осветения от огъня кръг и приклекнах. Край тигана с пържено свинско имаше канче с димящо кафе. Вдъхнах аромата му. — Май че изпуснах обяда — добавих, — както и закуската.

— В такъв случай може би ще се справиш — рече Джед. — Имаме някой и друг сухар в повече, така че мога да ти направя сандвич.

— Преди това, обаче — предупреди ме говорещият провлечено — ги чукни върху нещо, за да изтръскаш буболечките и червеите. Може да си от хората, които не обичат прясно месо.

— Хей, мистър — подхвърли третият, — струва ми се, че ти е пукната главата.

Докоснах главата си и пръстите ми напипаха лепкава течност.

— Бях изгубил съзнание за известно време — обясних. — Съвзех се едва преди малко. От някое летящо парче е, предполагам.

— Майк — обърна се Джед към мъжа с провлечения глас, — защо не го поизмиете с Ейза и да видим колко е сериозно. Ще му налея чаша кафе. Навярно ще му помогне.

— Няма ми нищо — казах. — Просто леко одраскване.

— По-добре ще е да го огледаме — настоя Майк. — После, като тръгнеш оттук, върви право към Тейнитаун. Малко по-нататък по пътя ще намериш нашия доктор. Той ще ти намаже с някакъв мехлем раната, за да не се възпали.

Джед ми подаде чаша с кафе, което беше силно и горещо, така че си опарих езика, когато сръбнах от него. Майк почисти главата ми, докосвайки я нежно като жена, като отстрани съсирената кръв и мръсотията с носна кърпа, която навлажняваше с вода от манерката си.

— Само драскотина е — обяви той. — Отпрана ти е малко кожа и това е всичко. Но на твое място непременно бих се отбил при доктора.

— Добре, ще го потърся — съгласих се.

Най-странното в цялата работа беше, че тези тримата наистина си вярваха, че са войници на Съюза. Те не играеха театър. Бяха такива, каквито се предполагаше, че трябва да са. Навярно можеха да се превърнат в каквото и да е или силата (ако това беше сила), която беше в състояние да се трансформира в произволна форма и материя, можеше да представлява каквото и да е. Но след като веднъж възприемеха дадена форма, те бяха до най-малка подробност онова, в което се бяха превърнали. Вероятно след известно време материалните им форми щяха да се трансформират обратно в елементарния си вид, годен да послужи за преобразуване в друго същество. Дотогава обаче те бяха войници на Съюза, които само преди няколко часа бяха участвали в люто сражение на това обезобразено от бомбардировката възвишение.

— Нищо повече не мога да направя — заяви Майк, като се отдръпна и седна отново. — Дори няма чист парцал, с който да ти увия главата. Но ако намериш доктора, той ще се погрижи за теб.

— Ето ти сандвича — каза джед. — Опитах се да изтърся гадините и смятам, че пречуках повечето.

Яденето не изглеждаше особено апетитно и сухарът беше толкова твърд, както бях чел в книгите, но бях толкова гладен, че го загризах веднага. Джед приготви сандвичи и за останалите и всички седяхме, дъвчейки мълчаливо, защото на човек му бе необходима цялата концентрация, за да яде такава храна. Кафето бе изстинало достатъчно, за да мога да го пия, и ми помогна да преглътна сухара.