Клифърд Саймък - Рожби на разума

Знаех, че е погрешно. Знаех, че в действителност нещата не бяха изглеждали по този начин. Но застанал тук, почти бях забравил, че всичко това е просто театър, и възприемах само тегобата и златния ореол на славата.

Магарето бе престанало да реве. Някъде запя група хора край лагерен огън. Зад мен шептяха листата на дърветата.

„Гетисбърг“ — помислих си. Бях го посетил по друго време и в друг свят (или на друг свят, или от друг свят, където и да беше това, или каквото и да представляваше) и бях стоял на същото това място, опитвайки се да си представя какво ли е било. А сега го видях — или поне видях част от него.

Тръгнах надолу по склона, когато някакъв глас изрече името ми.

— Хортън Смит.

Обърнах се към мястото, откъдето бе дошъл звукът, и в първия момент не видях онзи, който бе проговорил, но после го забелязах върху счупеното колело на разбитото от снаряд оръдие. Различавах само очертанията му, островръхата глава с продълговати и заоблени уши; за пръв път той не подскачаше от гняв, а просто си стоеше мирно.

— Ето те, значи, пак — рекох.

— Да — каза Съдията. — Не игра честно. Срещата с Дон Кихот не бива да се брои изобщо и трябва да си разчитал на помощта на Дявола, за да оцелееш под такъв обстрел.

— Добре. Значи Дявола ми е помогнал. Какво ще направиш в случая?

— Признаваш ли го? — попита той обнадеждено. — Признаваш ли, че ти е помогнал?

— Ни най-малко — отвърнах. — Ти го каза, а аз наистина не знам. Дявола изобщо не е споменавал, че ще ми помогне.

Съдията посърна разочарован.

— Е, в такъв случай нищо не може да се направи. Три пъти носи късмет. Такъв е законът и не мога да го оспорвам, въпреки че — добави той заядливо — много бих искал. Не те харесвам, мистър Смит. Изобщо не те харесвам.

— Чувствата ни са взаимни — заявих откровенно аз.

— Шест пъти! — измрънка Съдията. — Това е безсмъртие! Нещо невъзможно! Никога по-рано не съм срещал човек, който да е успял дори три пъти.

Приближих се до оръдието, върху което бе кацнал, и го изгледах изпитателно.

— Ако ще ти е някаква утеха — подех накрая, — не съм се споразумял за нищо с Дявола. Помолих го да се застъпи за мен, но той ми отвърна, че не може да го стори. Каза, че правилото си било правило и не можел да направи нищо.

— Утеха! — изпищя уродът, обзет от ярост. — Защо ще искаш да ме утешаваш? Това, според мен, е някакъв номер. Още един мръсен човешки начин на издевателство!

обърнах му гръб и троснато заявих:.

— Дявол да те вземе!

Какъв смисъл имаше да се опитвам да се държа учтиво с този негодник?

— Мистър Смит — викна той подире ми. — Мистър Смит! Почакай, мистър Смит.

Не му обърнах внимание и продължих да слизам по склона.

Вляво забелязах смътните очертания на бяла къща в някаква ферма, заградена с дъсчена ограда, също боядисана в бяло. Видях, че част от оградата е съборена. През прозорците блестеше светлина и привързани коне тъпчеха в двора пред къщата. Това трябваше да е щабът на генерал Мийд, възможно бе той да е вътре. Ако желаех, можех да се приближа и да го зърна. Но не отидох. Продължих надолу. Защото съществото представляващо Мийд, нямаше да е истинският Мийд, не повече, отколкото къщата в действителност бе къща или счупеното оръдие — оръдие. Всичко наоколо беше жестока измама, но приела съвсем материална форма — толкова материална, че за известно време там горе на билото имах чувството, че се намирам на истинското бойно поле.

Навсякъде около мен се звучаха разни гласове, отвреме навреме долавях стъпки и виждах неясни човешки фигури да сноват забързано напред-назад, навярно в изпълнение на някакви задачи, но като че ли повече по лична работа.

Пред мен теренът изведнъж пропадна косо и видях, че долу има дере с гъста горичка в горния му край. Край дърветата блестеше лагерен огън. Опитах се да свия встрани, тъй като не исках да се срещам с никого, но се бях приближил прекалено, за да предотвратя издаването си. Камъчета, отронили се под краката ми, се търколиха и заподскачаха надолу към дерето и оттам някой кресна грубоо.

Спрях и останах неподвижен.

— Кой е там? — запита отново гласът.

— Приятел — отговорих и осъзнах, че е глупаво, но нещо друго не ми хрумна.

Под светлината на огъня проблясна вдигнатата цев на пушка.

— Няма защо да се притесняваш толкова, Джед — обади се провлечен глас. — Наоколо няма бунтовници, а дори и да имаше, навярно щяха да са по-ниски от тревата.

— Просто искам да съм сигурен — отвърна Джед. — След днешния ден нямам намерение да рискувам повече.