Клифърд Саймък: Децата на нашите деца

— Да, ще го направим.

— Има още нещо, за което искахме да поговорим с вас, господин Уилсън. Ние с дъщеря ми обмислихме въпроса и стигнахме до съгласие.

— За какво става дума? — попита Уилсън.

— За покана — отвърна Гейл. — Не сме сигурни, че ще приемете. Навярно няма. Възможно е тя дори да ви обиди. Но много други хора, струва ми се, биха приели поканата. За мнозина тя ще е изключително привлекателна. Доста ми е неловко да го кажа, но ето: когато се върнем в миоцена, ако желаете, ще сте добре дошли да дойдете с нас. Точно с нашата група. Бихме се радвали да сте с нас.

Уилсън се вцепени. Помъчи се да намери думи, но не успя.

— Вие сте първият ни приятел, навярно единственият ни истински приятел — каза Алис. — Вие уредихте въпроса с диамантите. И направихте толкова много други неща.

Тя бързо заобиколи бюрото, наведе се и го целуна по бузата.

— Не е задължително да ни отговаряте веднага — каза Гейл. — Ще трябва да си помислите. Ако решите да не дойдете с нас, ние повече няма да отваряме дума за това. Поканата, струва ми се, е отправена със съзнанието, че по всяка вероятност вашият народ ще използва времевите тунели, за да се върне в епоха, отдалечена на няколко милиона години в миналото. Колкото и да се надявам, имам чувството, че няма да успеете да избегнете кризата, сполетяла нашите предци (а това сте вие, разбира се) по първия път във времето.

— Не зная — отвърна Уилсън. — Съвсем честно, не зная. Оставете ме да си помисля.

— Естествено — каза Гейл.

Алис се наведе към него и прошепна:

— Надявам, че ще решите да дойдете с нас.

След това двамата си тръгнаха също толкова тихо, толкова ненатрапчиво, както бяха дошли.

Вечерният сумрак се прокрадваше в стаята. В залата за пресконференции някой колебливо, сякаш търсеше думите, пишеше на машина. Телетипите до стената раздразнено тракаха. Един от бутоните на телефонния пулт на Джуди продължаваше да премигва. Но това вече не беше пултът на Джуди. Джуди я нямаше. Самолетът, който я отнасяше към Охайо, вече се насочваше на запад.

„Джуди — каза си той. — За Бога, какво ти стана? Защо трябваше да го правиш?“

Знаеше, че ще е самотен без нея. До този момент не бе разбирал, че тя го е предпазвала от самотата, самота, която човек може да изпитва дори с хора, които смята за приятели. Нямаше нужда да е при него — дори самата мисъл, че е наблизо, беше достатъчна, за да го спасява от самотата, да изпълва сърцето му с радост.

Тя пак щеше да е наблизо, помисли си Уилсън. Охайо не бе далече — в наше време по света няма място, което да е далече. Телефоните продължаваха да работят и пощата разнасяше писма, но вече беше различно. Замисли се какво би написал, ако й пратеше писмо, но знаеше, че никога няма да го направи.

Телефонът иззвъня.

— Заседанието свърши — съобщи Ким. — Можеш да дойдеш.

— Благодаря ти, Ким — каза Уилсън. Съвсем бе забравил, че е помолил за среща с президента. Струваше му се толкова отдавна, макар да не беше. Просто се бяха случили прекалено много неща.

Когато влезе в кабинета, президентът каза:

— Съжалявам, че трябваше да чакаш, Стив. Трябваше да обсъдим много въпроси. Какво има?

Уилсън се усмихна.

— Положението вече не е толкова лошо, колкото когато се опитах да се свържа с вас. Мисля, че сега е по-добре. В ООН се разпространявали слухове.

— За онази работа с руснаците ли?

— Да, с руснаците. Говорих с Том Манинг. Неговият човек в ООН — Макс Хейл, познавате го.

— Струва ми се, че никога не съм го виждал. Чел съм негови неща. Сериозен е.

— Хейл чул, че руснаците ще настояват международната общност да пусне ядрени бомби над районите, в които може да има чудовища.

— Очаквах нещо такова — отвърна президентът. — Никога няма да успеят да прокарат решението.

— Мисля, че въпросът така или иначе вече е академичен — каза Уилсън. — Току-що научих нещо ново. — Той остави снимките върху бюрото. — Тази снимка е направена от Бентли Прайс.

— Прайс — повтори президентът. — Не е ли онзи, за когото…

— За когото се разказват безброй истории. Вечно пиян, но страхотен фоторепортер. Най-добрият.

Президентът разгледа най-горната снимка.

— Стив, не съм сигурен, че разбирам това.

— Необходимо е допълнително обяснение, сър. Случило се следното…

Президентът го изслуша внимателно, без да го прекъсва. Когато Уилсън свърши, той попита:

— Наистина ли смяташ, че това е обяснението, Стив?

— Склонен съм да вярвам, сър. Гейл също. Каза, че трябвало да се консултираме с Улф. Но изобщо не се съмняваше. Единственото, което трябва да правим, е да продължаваме да ги притискаме. Да пратим достатъчно от тях в миналото и останалите сами ще избягат. Ако бяха повече, ако нямахме толкова много оръжия, както хората от бъдещето, когато чудовищата за първи път се появили, на Земята, навярно щяха да се опитат да останат тук. Ние щяхме упорито да се съпротивляваме, щяхме да сме достойни противници. Но мисля, че те разбират кога нямат шанс. В креда чудовищата пак ще имат достойни съперници. Ужасни съперници. Тиранозавър рекс и всичките му роднини. Трицератопсите. Целурозаврите. Хищните динозаври. Ръкопашен бой. Може да им хареса повече, отколкото боят с хората. Тези битки са по-славни.