Клифърд Саймък: Децата на нашите деца

Манинг остави останалите снимки върху бюрото.

— Твои са — рече той. — Ще ги разпространим. Искахме ти първи да научиш. Мислиш ли си същото, което си мисля и аз?

— Предполагам, че да — отвърна Уилсън. — Но недей да ме цитираш, моля те.

— Няма нужда да цитираме никого — каза Манинг. Снимката казва всичко. Когато е минало през тунела, чудовището, предполагам, че би могло да се нарече чудовището майка, е било изложено на принципа на пътуването във времето. Той се е отпечатал в мозъка му, в инстинкта му. То е предало познанието за принципа на малките — унаследен инстинкт.

— Но на хората са им били нужни тунели на времето, механични устройства — възрази Уилсън.

Манинг сви рамене.

— По дяволите, Стив, не зная. Нямам претенции, че го разбирам. Но снимката показва, че чудовищата бягат в друго време. Може би всички ще избягат в друго време, навярно в едно и също. Възможно е времето, в което бягат, да е заложено в инстинкта им. Може би креда е най-подходящото място за тях. Може да са открили, че нашата епоха е прекалено опасна за тях, че рисковете са прекалено големи.

— Току-що ми хрумна нещо — каза Уилсън. — Динозаврите са измрели…

— Да, зная — прекъсна го Манинг и затвори папката си. — По-добре да вървим. Имаме работа. Благодаря ти, че ни прие.

— Не, Том — рече Уилсън. — Аз ви благодаря. Благодаря, че дойдохте. Можеха да минат дни, докато открием какво става. Ако изобщо откриехме…

Той се изправи и ги проследи с поглед докато излязоха, после отново седна.

Беше невероятно. И все пак имаше някаква странна логика. Хората бяха прекалено склонни да разсъждават от човешка гледна точка. Чудовищата бяха нещо друго. Хората от бъдещето постоянно подчертаваха, че не трябва да се възприемат като обикновени чудовища, а по-скоро като изключително разумни същества. И този разум несъмнено беше също толкова чужд на всичко земно, колкото и телата им. Разумът и способностите им не съответстваха на човешкия разум и способности. Колкото и трудно за разбиране да бе, те може би бяха в състояние инстинктивно да правят нещо, което човек би могъл да постигне единствено с помощта на машина.

Мейнард Гейл и Алис влязоха в кабинета толкова тихо, че той ги забеляза едва когато вдигна поглед и ги видя до бюрото си.

— Викали сте ни — каза Гейл.

— Исках да видите тези снимки — отвърна Уилсън. Първо най-горната. Другите са увеличения на отделни части. Кажете ми какво мислите.

Той изчака, докато двамата разглеждаха снимките.

— Това е креда, господин Уилсън — каза накрая Гейл. — Как е направена тази снимка? И какво общо има чудовището?

— Фотографът го е снимал. И в този момент то изчезнало.

— Изчезнало?

— Това е второто съобщение за изчезване на чудовище. Поне второто, за което ми е известно. Може да е имало и други. Не зная.

— Да — каза Гейл, — предполагам, че е възможно. Те не са като нас, нали знаете. Онези, които минаха през тунела, са преживели пътуването във времето — преживяване, продължило само частица от секундата. Но това може да им е било достатъчно.

Той потръпна.

— Ако е вярно, ако след толкова кратко излагане те наистина са способни сами да пътуват във времето, ако потомството им е способно само да пътува във времето, ако могат да усещат, усвояват и усъвършенстват толкова сложно нещо, при това толкова бързо, цяло чудо е, че сме успели да ги задържим двайсет години. Трябва да са си играели с нас, да са ни пазели заради спорта си. Защитен дивеч. Ето какво трябва да сме били. Защитен дивеч.

— Не можете да сте сигурни в това — отбеляза Уилсън.

— Да може би сте прав. По този въпрос би трябвало да се консултирате с доктор Улср. Той би трябвало да знае. Поне би могъл да направи научно обосновано предположение.

— Но вие не се съмнявате, така ли?

— Категорично — отвърна Гейл. — Възможно ли е това да е фалшификация?

Уилсън поклати глава.

— Не и Том Манинг. Добре се познаваме. Работили сме заедно в „Поуст“. Бяхме като братя, докато не ни раздели тази проклета работа. Не че няма чувство за хумор. Но не и за такова нещо. Пък и Бентли. Не и Бентли. Фотоапаратът е негов бог. Не би го използвал за нещо недостойно. Той живее само заради фотоапаратите си. Кланя им се всяка вечер преди да си легне.

— В такъв случай имаме доказателство, че чудовищата бягат в миналото. Също като нас.

— И аз така смятам — каза Уилсън. — Исках да чуя вашето мнение. Вие познавате чудовищата, а ние не.

— Все пак трябва да се консултирате с Улф.