Клифърд Саймък - Децата на нашите деца

— Това като че ли не ви безпокои сериозно — малко рязко отбеляза Уилямс.

— Когато е в политиката от толкова време, колкото мен, Торнтън, човек не се плаши лесно от всяка нова пречка. Научава се да бъде практичен. Претегля нещата. Признавам, че аз лично доста се уплаших от всичко това, но съм дотолкова практичен в политиката, че съм в състояние да разбера възможно ли е да му се противопоставя.

— И все пак не ми харесва — каза Уилямс.

— На мен също — обади се Сандбърг.

— Това е решение на проблема — възрази Франклин. — Профсъюзите са готови да ни подкрепят в извънредната ситуация. Ако получим подкрепата и на световните финансови интереси, което всъщност ще се случи със създаването на този консорциум, основният ни проблем ще бъде решен. Естествено, ще трябва да изхранваме хората от бъдещето, но разбрах, че можем да го правим по-дълго, отколкото си мислехме отначало. Ще трябва да им осигурим необходимото, за да се установят в миналото, но промишлеността ни е в състояние да го направи, при това на нищожна в сравнение с разходите по тунелите цена. Някой бързо ще трябва да изчисли каква част от промишлените ни предприятия и ресурсите ни трябва временно да се пренасочат за производството на ръчни колички, мотики, брадви, плугове и други подобни, но това е въпрос на обикновена математика. Предполагам, че през следващите няколко години ще ни се наложи да се сблъскаме със значителен недостиг на месо, млечни продукти и други селскостопански стоки, защото ще трябва да пратим добитък за разплод в миоцена, но ще се справим. Навярно ще се поизпотим, но ще се справим. Големият проблем са тунелите и ако му позволим, консорциумът на Чапман ще се заеме с него.

— Ами онези хлапета с лозунгите, които твърдят, че искали да се върнат в миналото? — попита Кънингам. Ако питате мен, трябва да ги пуснем. Така улиците ще се разчистят, а много хора отдавна надигат вой за пренаселеността. Това може да е решение на проблема.

— Не говориш сериозно, разбира се — отвърна президентът.

— Уверявам ви, че говоря съвсем сериозно, сър.

— Добре, съгласен съм — каза президентът. — Доводите ми може и да не са същите като твоите, но смятам, че не трябва да спираме никой, който иска да се върне в миналото. Навярно не в епохата, в която имат намерение да отидат хората от бъдещето. Може би един милион години по-късно от тях. Но преди да им го позволим, те трябва да имат същото екологично съзнание и убеждения като хората от бъдещето. Не можем да пратим в миналото някой, който ще изразходва вече използваните от нас природни богатства. Това ще предизвика парадокс, който не претендирам да разбирам, но който, предполагам, ще е фатален за нашата цивилизация.

— Кой ще им даде това екологично съзнание?

— Хората от бъдещето. Не е задължително всички едновременно да се върнат в миналото. Неколцина могат да останат тук известно време. Всъщност те предложиха да оставят група специалисти, за да ни предадат онова, което е било научено — не, по-правилно е, което ще бъде научено — през следващите петстотин години. Смятам, че трябва да приемем предложението им.

— Аз също — каза Уилямс. — Част от онова, което ни предадат, може да наруши икономическото и общественото равновесие, но като цяло ще е от огромна полза за нас. Само за двайсет или дори още по-малко години ще можем да скочим с пет века напред, без да допускаме грешките на нашите потомци по стария път във времето.

— Не зная — рече Дъглас. — Има прекалено много фактори. Трябва да си помисля.

— Забравяме нещо — каза Сандбърг. — Можем да вземем решение и да планираме действията си, разбира се. И се налага да го направим бързо. След месец вече трябва да сме се захванали на работа и да правим всичко възможно за излизане от кризата, иначе времето ни ще започне да изтича. Но въпросът, който искам да повдигна, е, че това решение, това планиране може с нищо да не ни помогне, ако не успеем да унищожим или поне да овладеем чудовищата.

Може би именно хлапетата по улиците бяха прави, каза си Уилямс. Имаше някакво обосновано очарование в това да започнат наново, на чисто. Единственият проблем беше, че дори да започнеше наново, човешката раса пак можеше да повтори много от предишните си грешки. Макар че като се върнеха в миналото, щеше да им отнеме известно време да ги допуснат и все още щеше да има възможност да ги поправят преди да са станали прекалено големи и прекалено дълбоки.

Алис Гейл му бе разказала за пустошта на мястото на някогашния Бял дом, а по време на пътуването от Форт Майър доктор Озбърн беше изразил съмненията си, че може да се попречи на тенденцията, превърнала парка на Белия дом в пустош. „Вече е прекалено късно — бе казал той. — Вие сте свръхобременени. Загубили сте равновесие.“