Клифърд Саймък - Децата на нашите деца

Навярно наистина беше прекалено късно, призна пред самия себе си Уилсън — огромната бюрокрация продължаваше да се разраства, големият бизнес затлъстяваше и ставаше все по-арогантен, данъците постоянно растяха и никога не намаляваха, бедните обедняваха още повече и ставаха все по-многобройни, въпреки най-добрите намерения на социално насоченото общество пропастта между богатите и бедните, между правителството и народа растеше от година на година. Как би могло да не се стигне до това, зачуди се той. Като се имаше предвид в какъв свят живееха, как по-добре биха могли да се подредят обстоятелствата?

Уилсън поклати глава. Нямаше представа. Навярно имаше хора, които можеха да се върнат в миналото, да анализират политическото, икономическото и общественото развитие, да открият къде са допуснати грешки, да поставят пръст върху определени действия в определена, година и да кажат: ето тук допуснахме грешка. Но това щяха да са теоретици, работещи на основата на много теории, които не биха издържали проверката на действителността.

Телефонът на бюрото му иззвъня и той вдигна слушалката.

— Господин Уилсън?

— Да.

— Обажда се пазачът на югозападния портал. Тук има един господин, който твърди, че трябвало да се срещне с вас по важен въпрос. Господин Томас Манинг. С него е господин Бентли Прайс. Познавате ли ги, сър?

— Да. Пуснете ги да влязат.

— Ще пратя хора да ги придружат, сър. В кабинета си ли сте?

— Да. Ще ги чакам.

Уилсън затвори. Какво можеше да доведе Манинг тук? И защо идваше лично? И Бентли… за Бога, защо Бентли?

Дали не бе нещо ново за онази работа с ООН?

Погледна си часовника. Заседанието на кабинета продължаваше повече, отколкото беше предполагал. Може и да беше свършило, но президентът да е зает с някакви други въпроси. Макар че щеше да е странно — обикновено Ким го пускаше веднага щом имаше възможност.

В стаята влязоха Манинг и Бентли. Пазачът спря на вратата. Уилсън му кимна и каза:

— Всичко е наред. — После се обърна към двамата. — Това е неочаквано удоволствие. Рядко те виждам, Том: Теб също, Бентли. Всъщност почти никога.

— Работата ми е другаде — отвърна фотографът. — Постоянно тичам.

— Бентли току-що пристига от западна Вирджиния каза Манинг. — Затова идваме.

— На пътя имаше едно куче — рече Бентли. — И после се блъснах в едно дърво.

— Бентли успял да снима на пътя чудовище — поясни Манинг. — Точно преди да изчезне.

— Сега вече разбрах — каза Бентли. — То видя насочения към него апарат и го чу да изщраква. Тези чудовища веднага изчезват, щом видят нещо, насочено към тях.

— Получиха се още едно-две съобщения за изчезнали чудовища — отвърна Уилсън. — Навярно някакъв защитен механизъм. Момчетата просто не могат да ги хванат.

— Не мисля — възрази Манинг. — Като ги караме да изчезват, може би постигаме същия резултат, все едно, че ги унищожаваме.

Той разкопча тънката папка, която носеше, и извади от нея няколко снимки.

— Виж това — каза Манинг и плъзна снимките по бюрото към Уилсън.

Уилсън за миг ги погледна, после впи поглед в Бентли и попита.

— Що за фотографски трикове са това?

— Няма никакви трикове — отвърна Прайс. — Фотоапаратът никога не лъже. Винаги казва истината. Ето какво всъщност става, когато чудовището изчезва. Използвах скоростна лента…

— Но динозаври! — извика Уилсън.

Бентли бръкна в джоба си, извади нещо и го подаде на Уилсън.

— Лупа — каза той. — Погледни с нея. Те са цели стада там, в далечината. Не можеш да направиш такъв трик.

Чудовището беше замъглено, но достатъчно материално, за да няма никакво съмнение, че е чудовище. Зад него, ясно фокусирани, се виждаха три динозавъра.

— Птицечовки — каза Манинг. — Ако покажеш тези снимки на палеонтолог, сигурен съм, че той би могъл да ти даде точните наименования.

Дърветата бяха странни. Някои приличаха на палми, други на гигантски папрати.

Уилсън се наведе над снимката и я разгледа. Бентли бе прав. Наоколо бяха пръснати други странни създания, цели стада, отделни същества и двойки. В храстите се криеше някакъв малък бозайник.

— Имаме няколко увеличения — каза Манинг. — Искаш ли да ги видиш?

Уилсън поклати глава.

— Не. Това ми стига.

— Проверихме в един справочник — рече Бентли. Това е пейзаж от креда.

— Да, зная — отвърна Уилсън.

После протегна ръка и вдигна слушалката.

— Ким — каза той, — господин Гейл в стаята си ли е? Благодаря. Моля те, помоли го да дойде.