Клифърд Саймък - Времето е най-простото нещо

— Тези момчета ми изглеждат достатъчно смели.

— Може би не чакат нас.

— Може би — каза той.

Но всъщност нямаше никой друг, нищо друго, заради което да се съберат.

Слушай внимателно, Шеп. Ако нещо се случи, ако се разделим, отиди в Южна Дакота. Градът Пиер в Южна Дакота (карта на САЩ с Пиер, отбелязан със звездичка, името на града, изписано с големи червени букви, и един оцветен в лилаво път, който водеше от малкото гранично градче, в което сега се намираха, до споменатия град на брега на широката Мисури).

Зная мястото , каза Блейн.

Питай за мен в този ресторант (каменната фасада на сграда с големи прозорци с орнаменти, обковано със сребро седло, провесено на един от прозорците, величествен чифт рога на лос, окачен над вратата). Намира се на върха на хълма, над реката. Почти всички ме познават. Ще могат да ти кажат къде съм.

Няма да се разделяме.

Но ако случайно се разделим, спомни си това, което ти казах.

Разбира се , отговори Блейн. Ти ме спаси, измъкна ме. Винаги ще ти имам доверие.

Тълпата постепенно започваше да се мести. Всъщност не се движеше, а просто неспокойно се размърдваше. От нея се надигна и нещо като недоволство — приглушено, ръмжащо мърморене без каквито и да е думи.

Една старица си проби път през тълпата и се затътри по улицата. Изглеждаше като много древно същество. Главата, ръцете и мръсните й боси крака бяха плетеница, от бръчки. Косата й беше мръснобяла и падаше на редки кичури по главата й.

Тя вдигна хилава ръка, от която като скъсана торба висяха отпуснати мускулчета, и посочи с крив, кокалест, треперещ показалец точно към Блейн.

— Това е той — изпищя тя. — Това е човекът, когото забелязах. В него има нещо подозрително. Не можеш да проникнеш в ума му. Той е като осветено огледало. Той…

Останалите й думи бяха погълнати от надигащия се вой на тълпата, която започна да се движи напред — без да бърза, стъпка по стъпка — насочила се към двамата до стената със страх и без желание, но тласкана от по-силния от страха граждански дълг.

Блейн пъхна ръка в джоба си и пръстите му обвиха пистолета, който бе грабнал от кухнята на Шарлин. Но знаеше, че не това е начинът. Стрелбата само щеше да утежни положението му още повече. Извади ръката си и я остави да се отпусне небрежно.

Но имаше нещо нередно. Той стоеше съвсем сам, само със собствената си човешка същност. Розовото го нямаше, в ума му нищо не помръдваше. Той беше само човек и за момент се зачуди дали да се радва на този факт, или не. После усети как то надзърта от един ъгъл на мозъка му и го зачака, но нищо не се случи и любопитният сегмент от съществото пак изчезна от съзнанието му.

Ярост и омраза бяха изписани по лицата, които се носеха над масата от движещите се по улицата човешки тела. Това не беше скритото под покрова на нощта преследване на разбойническа шайка, а по-скоро дневното предпазливо дебнене на глутница вълци. А начело на пресата от хора, създадена на гребена на тази вълна от човешка омраза, вървеше съсухрената старица, която с пръста си бе насочила глутницата по следата.

— Стой спокойно, без да мърдаш — каза Блейн на Хариет. — Това е единственият ни шанс.

Той знаеше, че всеки момент положението можеше да достигне критичната си точка. Сбирщината щеше или да загуби ентусиазма си и да се разколебае, или някакъв незначителен инцидент, някое леко движение или казана дума щяха да я тласнат в яростна атака.

А ако това се случеше, той щеше да употреби пистолета си. Не че искаше да го използва, нито пък имаше това намерение — просто щеше да му остане само тази възможност.

Но за миг, в краткия интервал преди възможния взрив на насилие, градът спря като вкаменен — един сънлив малък град с разнебитени двуетажни сгради, чиито гледащи към напечената от слънцето улица фасади се нуждаеха поне от боядисване. Хилави дръвчета растяха на неравни интервали, а по прозорците на горните етажи се виждаха лица, взрели се с удивление към страховитото животинско сборище на улицата.

Сганта се приближи, обграждайки ги, все още предпазлива и няма. Мърморенето бе утихнало, цялата омраза бе скрита зад дивашките маски.

Нечий крак отчетливо тропна по земята, после отново и отново — неравният, настойчив звук на нечия отпусната походка.

Стъпките се приближиха и Блейн за секунда изви поглед, за да съзре в края на тълпата високата, ръбата, почти мъртвешка фигура на човек, който се поклащаше разсеяно, сякаш беше излязъл на сутрешна разходка. Мъжът стигна до Блейн, спря до него, после се обърна и застана с лице към тълпата. Не каза нищо. Просто стоеше там. Но тълпата спря и застина по средата на улицата в ужасяващо мълчание.