Клифърд Саймък - Времето е най-простото нещо

Блейн не изчака да види какво ще стане. Продължи да тича надолу по стъпалата. Отвъд тъмните очертания на паркираните превозни средства се виждаше една кола, чиито задни фарове блестяха, а моторът тихо работеше.

Това е колата на Хариет, каза си Блейн, но беше насочена погрешно — към ръба на каньона, където пътят след една-две мили свършваше. Той се запромъква към пътя покрай колите.

Хариет го чакаше в автомобила. Той го заобиколи, отвори вратата и се отпусна на седалката.

Изведнъж го връхлетя някакво странно чувство, ужасно, причиняващо болка усещане, като че ли бе тичал прекалено много. Той потъна в седалката, погледна ръцете си, лежащи в скута, и видя, че треперят.

Хариет извърна глава и го погледна.

— Не ти отне много време.

— Да. Побързах.

Тя превключи скоростите и колата се понесе по пътя. Реактивните й двигатели бучаха, а стените на каньона поемаха и отразяваха бученето.

— Надявам се, че знаеш къде отиваме — каза Блейн. — Пътят свършва след малко.

— Не се безпокой, Шеп. Зная.

Той беше твърде изморен, за да спори. Беше съвсем смазан.

И имаше причина за това, каза си. Беше се движил десет (или сто) пъти по-бързо от обичайното, по-бързо, отколкото човешкото тяло въобще имаше възможност. Беше използвал енергията си в невероятна степен. Сърцето му беше работило по-бързо, дробовете му бяха вдишвали по-скоростно, а мускулите му се бяха напрягали в убийствен ритъм.

Лежеше спокойно, докато мозъкът му анализираше случилото се и се чудеше каква е причината за това. Чуденето му беше формално и предизвикано по-скоро от научен интерес, защото той всъщност много добре знаеше коя е причината.

Розовото беше изчезнало и той го потърси. Намери го свито в бърлогата му.

Благодаря ти , каза му той.

Изглеждаше малко смешно да му благодари, след като то бе част от него. То беше в черепа му, приютено в ума му. И все пак не беше същинска част от него, все още не. Но то вече не се криеше и не бягаше.

Колата се носеше нагоре по каньона и въздухът ставаше все по-свеж и хладен, сякаш бе изпран в някой бистър планински поток. Ароматът на борове се спускаше между склоновете подобно на лек и изискан парфюм.

Може би, каза си той, съществото в ума му е действало не с цел да му помогне. Може би просто е реагирало механично чрез рефлекса си за самосъхранение. Но без значение защо, то го бе спасило, така, както бе спасило и себе си. Защото те двамата бяха едно. Вече не можеше единият да действа независимо от другия. Бяха свързани заедно чрез фокуса на онова разплуто розово същество на отдалечената планета, чрез двойника на Розовото, който бе дошъл да живее с него — защото нещото в ума му беше сянка на своето друго аз, отдалечено на пет хиляди светлинни години.

— Имаше ли някакви неприятности? — попита Хариет.

— Видях се с Фреди.

— Фреди Бейтс ли?

— Той е единственият Фреди, когото познавам.

— Малкият мухльо Фреди.

— Твоят малък мухльо — каза Блейн — носеше пистолет, а в очите му се четеше желание за кръв.

— Искаш да кажеш…

— Хариет, може да стане много напечено. Защо просто не ме оставиш…

— За нищо на света. Никога през живота си не съм се забавлявала така.

— Ти пътуваш наникъде. Пътят скоро ще свърши.

— Шеп, може да не ми личи, но аз съм интелектуална. Чета много и най-вече обичам историята. Историята на кървави битки. Особено ако към тях има приложени карти.

— Е и?

— И така, аз открих нещо. Винаги е добре да си оставиш поне една линия за отстъпление.

— Но не и нагоре по този път.

— Точно нагоре по този път.

Блейн изви глава и се вгледа в профила й. Тя въобще не приличаше на упорит репортер, каквато всъщност беше. И то не драскачка в клюкарска рубрика или авторка на сълзливи социални материали, а една от около дузината най-опитни репортери, които пресъздаваха обширната картина на „Фишхуук“ за един от най-големите вестници в Северна Америка.

И въпреки това беше готина, помисли си той. Като манекенка. Истинска мацка, при това без да се надува, с едно излъчване на тиха самоувереност, което у всяка друга жена би било нагла арогантност.

Той беше убеден, че няма нещо, свързано с „Фишхуук“, което тя да не знае. Репортажите й бяха шокиращо обективни, дори можеше да се каже — безпристрастни, но дори в такава рядко срещана атмосфера за журналистиката тя успяваше да вложи лек намек за човешка топлота.

В такъв случай какво правеше тя тук?

Беше му приятел, разбира се. Познаваше я от години, още от онзи ден, когато тя тъкмо бе пристигнала във „Фишхуук“ и двамата бяха отишли на вечеря в онова малко местенце, където сляпата старица все още продаваше рози. Той й беше купил роза, а тя, далеч от дома си и малко самотна, си беше поплакала. Но, каза си той, вероятно оттогава не е плакала.