Клифърд Саймък - Върколак

Зад него се разнасяха остри викове и някакви малки, но тежки предмети, които се движеха много бързо, се забиха в повърхността, по която тичаше. Разхвърчаха се парчета.

Може би беше нощ, помисли си той, защото в небето нямаше голяма звезда, но пък блестяха много далечни звезди и това бе добре, тъй като всяка планета трябваше да има звезден покров.

И имаше миризми, но сега те бяха различни, не толкова силни, остри и тръпчиви, колкото в сградата, а по-приятни и по-слаби.

Пукотът зад него продължаваше и покрай тялото му прелитаха мънички неща, после той стигна до ъгъла на пещерата, която се издигаше до небето, и зави зад него, все още тичайки, тъй като си спомняше, че Променливия му беше казал да тича. И се наслаждаваше на тичането, на плавното гладко плъзгане на мускули, на усещането на повърхността, по която тичаше, на твърдостта под възглавничките на краката си.

Сега за пръв път, откакто бе започнало всичко това, имаше възможност да обхване различните страни на планетата и тя му се стори в много отношения доста оживено място. А в друго отношение много странна. Защото кой някога беше чувал за планета с такава повърхност? Повърхност, която излизаше от края на пещерата, извисяваща се в небето, и се губеше в далечината. И навсякъде, накъдето погледнеше, имаше други пещери, издигащи се от повърхността, и по много от тях блестяха жълти правоъгълници светлина, а пред някои в малки заградени участъци от повърхността се виждаха метални или каменни изображения на обитателите на планетата. И защо, зачуди се Търсача, трябва да съществуват такива неща? Възможно ли е, питаше се той, когато тези същества умрат, да се превръщат в метал или камък и да остават там, където са умрели? Макар че това изглеждаше малко вероятно, защото много от съществата, превърнали се в камък или метал като че ли бяха по-големи, отколкото живите. Но от друга страна, бе напълно възможно, разбира се, съществата да са различни по големина и само по-големите да се превръщат в камък или метал.

Виждаха се малко от живите обитатели на планетата и всички бяха надалеч. Но по пода много бързо се движеха метални неща, които имаха отпред блестящи очи и издаваха свистящ звук, а също и пращаха въздушна вълна, когато профучаваха покрай него. От тях се донасяха мозъчни вълни и усещане за живо същество, но за живо същество, което в много случаи имаше повече от един мозък — и мозъчните вълни бяха спокойни и нежни, а не натоварени с омразата и страха, които беше почувствал в пещерата.

Това бе странно, разбира се, но Търсача си каза, че би било необичайно да срещне на планетата само една форма на живот. Засега беше видял съществата, които вървяха на двата си задни крака и бяха обвити в протоплазма, както и металните неща, които се движеха много бързо и целенасочено, излъчваха светлина от очите си и имаха повече от един мозък. А той си спомняше и за онази влажна гореща нощ, когато бе усетил много други форми или със съвсем малко, или без никакъв разум, същества, които не бяха нищо повече от късчета материя, носещи дара на живота. Само тази планета да не беше толкова гореща и атмосферата и да не бе толкова тежка и потискаща, тя би могла да се окаже много интересна. Макар че беше и много объркваща.

„Търсачо.“

„Какво има, Променливи?“

„Надясно. Дърветата. Големите растения. Можеш да ги видиш на фона на небето. Тръгни към тях. Ако успеем да навлезем сред тях, ще можем да се скрием там.“.

„Променливи — попита Мислителят, — какво ще правим сега?“

„Не знам. Ще трябва да помислим. Тримата заедно.“

„Тези същества ще ни преследват ли?“

„Предполагам, че да.“

„Трябва да бъдем един ум. С Търсача трябва да знаем всичко, което знаеш ти.“

„Ще го знаем — каза Търсача. — Досега нямаше време. Случваха се прекалено много неща. Постоянно се разсейвахме.“

„Когато стигнем дърветата — рече Променливия, — ще имаме време.“

Търсача се отклони от страната на огромната пещера и се насочи към дърветата. С тихата въздишка на предизвикваното от него въздушно течение от мрака изскочи едно от металните същества. Двете му очи силно блестяха. То зави и се насочи право към него. Търсача се обърка. Краката му ускориха ход, тялото му се притисна към блестящата повърхност, ушите му се свиха назад, опашката му се изпъна право зад него. Променливия го насърчи.

„Тичай, крастав вълк такъв! Тичай, чакал мършав! Тичай, проклета лисицо!“

Шефът на болницата беше спокоен и услужлив човек. Не бе от хората, които да ударят с юмрук по масата. Но сега удари с юмрук.