Клифърд Саймък - Върколак

„Това е вселената“.

Но часовникът в един от умовете настойчиво иззвъня и дойде време човекът отново да се върне на кораба. Нямаше как да не се подчини. Обратно на кораба, за да изпразни ума на изкуствения човек, и после щеше да е време корабът отново да се издигне в небето и да се насочи към други звезди. Да лети от звезда на звезда, отново и отново да праща изкуствения човек в телата на разумните същества, които може би щяха да открият на други планети, и така да събира информация от първа ръка, която някой ден да позволи на човека да се справи с тези разумни същества за благото на човека.

Но когато Променливия се върна на кораба, нещо не беше както трябва. Нещо се бе случило.

Микросекундно предупреждение, че нещо не е наред, и после нищо — нищо до днес. Полубудно състояние, в което обаче буден беше само един, буден и много озадачен. Но сега най-после и тримата бяха отново заедно, кръвни братя по разум.

„Променливи, те се страхуваха от нас. Откриха какво сме.“

„Да, Търсачо. Или може би само си мислеха така. Та те нямаше откъде да го разберат. Можеха само да предполагат. Трептене на датчика. Изтичане на енергия…“ „Но те не чакаха — каза Търсача. — Не рискуваха. Разбраха, че нещо не е наред и после…“

„Такива са хората“ — каза му Променливия.

„Променливи, ти си човек.“

„Не знам, Мислителю. Ти ми кажи какъв съм.“

От другия край на коридора се разнесоха тичащи стъпки и един глас силно извика:

— Влязъл е ей там. Кати каза, че го видяла да влиза там.

Стъпките направиха отчаян завой и в стаята нахлуха специализанти в бели престилки.

— Господине — извика един от тях, — видяхте ли вълк?

— Не — отвърна Блейк, — не съм виждал никакъв вълк.

— Става нещо адски странно — каза друг специализант. — Кати няма да ни лъже. Видяла е нещо. Дяволски я е уплашило…

Първият специализант заплашително пристъпи напред.

— Господине, да не се майтапите? Ако това е някаква шега…

Дива паника нахлу в другите умове, истински порой от паника — паниката на разуми, сблъскали се със заплашителни чуждопланетяни в чуждопланетна обстановка. Неувереност, неразбиране, липса на основа за преценка на ситуацията….

— Не! — извика Блейк. — Не! Чакайте…

Но беше твърде късно. Промяната вече бе започнала, умът на Търсача вземаше надмощие и щом това стана, щом процесът на промяна беше задействан, нямаше как да го спре.

„Глупаци! — извика в ума си Блейк. — Глупаци! Глупаци!“

Специализантите ужасени заотстъпваха към вратата.

Срещу тях настръхнал стоеше Търсача, сребристосивата му козина лъщеше на светлината на лампата, която висеше от тавана. Създанието беше приклекнало, готово за скок, а устните му се бяха вдигнали, за да оголят блестящите остри зъби.

Търсача се присви и изръмжа. В гърлото му тътнеше страх.

Беше в капан и нямаше къде да избяга. Нямаше отвор — нито отзад, нито отстрани. Единственият изход водеше към външния тунел, а той бе претъпкан с глутница викащи чуждопланетни същества, които ходеха на двата си задни крака и бяха обвити в изкуствени кожи. Смърдяха и умовете им изливаха към него толкова силна мозъчна вълна, че беше като движеща се стена и той бе принуден да се опре здраво на краката си, за да и устои. Мозъчна вълна, в която не можеше да усети никакъв разум, а само първобитен страх и омраза, объркани и хаотични.

Търсача бавно пристъпи напред и глутницата се отдръпна, при което той почувства, че тялото му се изпълва с триумф. Наследената от някакъв далечен предшественик, дълбоко погребана в ума му расова памет избухна на повърхността, превърна се във воинска гордост и ръмженето, което тътнеше в гърлото му, изригна в свиреп рев — рев, който се вряза дълбоко в чуждата глутница и я пръсна във всички посоки.

Търсача тръгна напред. Краката му се превърнаха в мъгляво петно, когато светкавично се хвърли в тунела и бързо зави надясно. Едно от чуждопланетните създания скочи откъм стената към него, вдигнало над главата си някакво оръжие и приготвило се да замахне с него. Търсача се метна към създанието, масивната му глава се завъртя и нанесе удар, бърз и ужасен удар, който размаза плътта, разкъса я и създанието се строполи на земята с писък.

Търсача се обърна към създанията, които го нападаха. Ноктите му оставиха дълбоки бразди в пода и той се хвърли с пълна скорост към глутницата. Главата му се въртеше надясно и наляво, зъбите му срещаха плът и я разкъсваха, тунелът като че ли се изпълни с червената мъгла на яростта му.