Клифърд Саймък - Върколак

Сега вече бягаха всички създания освен онези на пода. Някои от тях пълзяха, други само лежаха и стенеха.

Търсача рязко спря и наполовина седна, свил задните си крака, но без съвсем да ги прилепва до земята. После отметна глава и зави — вик на триумф и предизвикателство, старият, непознат му досега вик на триумф и предизвикателство на дедите му, който в древни времена бе ехтял над онази далечна планета с навяван пясък и сняг.

Тунелът се беше замъглил и той като че ли отново усети мириса на родния чист, сух въздух вместо странните миризми на това място, на което се бе озовал. А най-странното беше, че той бе много стар търсач, един от древната раса на горди воини, които в стари времена яростно се бяха сражавали срещу ордите от почти забравени днес жалки същества, борили се с търсачите за господство над планетата.

После мирисът на мястото, задухата и ярките светлини разпръснаха илюзията за друго време и място и той отново се изправи и неуверено се обърна. Тунелът напред беше чист, но далеч зад него тичаха същества и въздухът бе потъмнял от разпокъсаните, но масивни мисловни вълни, прииждащи от всички посоки.

„Променливи!“

„Към стълбите, Търсачо. Тръгни към онези стълби.“

„Стълби?“

„Вратата. Затвореният отвор. Онзи със знак над него. Малкият правоъгълник с червени знаци.“

„Виждам я. Но вратата е солидна“.

„Бутни я. Ще се отвори. Използвай ръцете, а не тялото си. Запомни, моля те. Използвай ръцете си. Използваш ги толкова рядко, че изобщо забравяш за тях.“

Търсача се хвърли към вратата.

„Ръцете ти, глупако! Ръцете ти!“

Търсача я удари с тяло. Тя се отвори настрани и той бързо се промуши през нея. Отпред имаше стръмна пътека, водеща надолу. Това сигурно бяха стълбите.

Отначало предпазливо заслиза по тях, после, когато свикна, се втурна по-бързо. Стигна до друга стая и след кратко разстояние до други стълби, които водеха надолу.

„Променливи?“

„Тръгни по тях. Ще слезеш по още три групи стъпала. После излез през вратата. Тя води до голяма стая. Там ще има много същества. Тръгни право напред, докато не стигнеш до голям отвор от лявата ти страна. Излез през него и ще си навън.“

„Навън?“

„На повърхността на планетата. Извън сградата (пещерата), в която сме сега. Тук имат пещери на повърхността на земята.“

„После какво?“

„После тичай!“

„Променливи, защо не вземеш контрола? Ти можеш да се справиш с това. Ти си като тези същества. Можеш просто да излезеш навън.“

„Не мога. Нямам никакви дрехи.“

„Обвивките ли имаш предвид? Изкуствените кожи?“

„Точно така.“

„Но това е глупаво. Дрехи…“

„Никой не ходи никъде без тях. Такъв е обичаят.“

„А ти си обвързан от обичая?“

„Виж, ти ще ги изненадаш. За миг ще се вцепенят при вида ти. Просто ще те зяпат, без да правят нищо. Ти приличаш на вълк и…“

„Вече го каза. Не ми харесва тази мисъл. Има нещо мръсно…“

„Просто същество, което днес е изчезнало. Страшно същество, което всява ужас в сърцата на хората. Те ще се уплашат, когато те видят.“

„Добре. Добре. Добре. Мислителю, какво ще кажеш?“

„Давайте — отвърна Мислителя. — Аз нямам данни. Не мога да ви помогна. Трябва да разчитаме на Променливия. Това е неговата планета и той я познава.“

„Добре тогава. Тръгвам.“ Търсача бързо заслиза по стълбите. Навсякъде се стелеше плътното усещане за страх. Мозъчните вълни прииждаха безспирно.

„Ако се измъкнем оттук — помисли си Търсача, — ако се измъкнем оттук…“

Усети как собственият му страх пропълзява в тялото му, почувства растящата тежест на неувереност и съмнение.

„Променливи?“

„Давай напред. Справяш се отлично.“

Той се спусна по третото стълбище и се изправи пред вратата.

„Тази ли?“

„Да, и давай бързо. Този път с ръцете, запомни. Ако блъснеш вратата с тяло, можеш да не я отвориш достатъчно широко. Може да се върне обратно и да те заклещи.“

Търсача протегна ръце и се хвърли към вратата.

„Променливи, наляво ли? Към левия отвор ли?“

„Да. На около десет дължини на тялото ти.“

Протегнатите ръце на Търсача се сблъскаха с вратата и я отвориха. Тялото му излетя в стаята. Изпита обърканото усещане за уплашени писъци, отворени усти и бързо движещи се същества, после видя отвора вляво, завъртя се и се метна натам. Глутница същества се насочваше към отвора отвън — още от странните същества, които обитаваха тази планета, но обвити в други видове изкуствени кожи. Те отвориха усти да изкрещят срещу него и вдигнаха ръце, в които имаше някакви черни предмети. Внезапно изригна огън и във въздуха се разнесе остра смрад. Нещо се блъсна в нещо съвсем близо до него и издаде кух виещ звук. Нещо друго се вряза с хрущене в парче дърво. И изведнъж Търсача, неспособен да спре въпреки желанието си, се оказа сред съществата и в тялото му затътна старият боен вик, главата му заудря на всички страни, ръцете му се размахаха. За миг остана сред тях, после се измъкна и се понесе пред огромната, издигаща се към небето пещера.