Клифърд Саймък - Върколак

— Може — отвърна Даниълс. — Ако тези двама не са функционирали както трябва. Да речем например, че не само андроидите не са успели да се върнат, но и самите кораби, на които са били. Че просто са ги изстреляли в пространството и за тях повече не е имало никаква вест. Не само че не биха произвели повече андроиди, но и документите за провала биха били скрити дълбоко в архивите. Космическата администрация не би позволила на никой да ги изрови.

— Но те не биха могли да знаят дали андроидите имат нещо общо с изчезването на корабите. И едно време е имало, и сега има кораби, които не се завръщат.

Даниълс поклати глава.

— Един кораб да. С един кораб може да се случи какво ли не. Но с два кораба, които са обединени от това, че на борда на всеки има по един андроид, на човек няма да му трябва много време, за да стигне до извода, че причината може да е била в андроида. Или че андроидът е предизвикал определени обстоятелства…

— Това не ми харесва — каза шефът. — Намирисва на лошо. Не искам да се забърквам с Администрацията. Имат си много проблеми и няма да им хареса, ако им обесим на врата и този. Пък и във всеки случай не виждам как всичко това може да се свърже с превръщането на Блейк, както, изглежда, смяташ ти, във вълк.

— Вече ви казах — отвърна Даниълс. — Не във вълк. В извънземно, което прилича на вълк. Ами ако принципът на върколака не е сработил така, както са очаквали? Андроидът е трябвало да се превръща в извънземна форма, като използва данните, извлечени от заловени извънземни същества, и да живее известно време в тази форма. После извънземните данни трябвало да бъдат изтрити и андроидът отново да се превърне в човек, готов да се промени в нещо друго. Но да предположим…

— Разбирам — прекъсна го Уинстън. — Да предположим, че не е станало така. Да предположим, че извънземните данни не е можело да бъдат изтрити. Да предположим, че андроидът е останал едновременно и извънземно, и човек — две същества и в същото време което от тях си пожелае.

— Точно това имах предвид — рече Даниълс. — Има и нещо друго. Направихме на Блейк електроенцефалограма и тя показа нещо странно. Сякаш имаше повече от един мозък. Сякаш по линиите се забелязваха сенки на други умове.

— Сенки ли? Искаш да кажеш повече от още един ум?

— Не знам — отвърна Даниълс. — Следите не бяха ясно изразени. Нямаше нищо, което да го доказва.

Уинстън стана и започна да се разхожда из стаята. После каза:

— Мисля, че грешиш. Надявам се да грешиш. Това е лудост.

— Това е един от начините, по които можем да обясним онова, което се случи — упорито отвърна Даниълс. — Но не обяснява едно нещо. Блейк е бил открит замразен в капсула. И нито следа от кораба. Никакви останки. Как да си обясним това?

— Не знам — призна Даниълс. — Няма начин да разберем. Не можем да знаем какво се е случило. Когато говорите за останки, имате предвид, че корабът е бил унищожен, а ние не знаем дали е било така. Дори да беше, за два века останките биха се разнесли. А е възможно дори да са били в района на капсулата и да не са ги забелязали. Видимостта в космоса е лоша. Освен ако нещо не улови светлината и не я отрази, няма как да разберете какво има там.

— Смяташ, че екипажът е разбрал какво се е случило, хванал е Блейк и го е замразил, а после го е изстрелял в космоса в капсула? Като начин да се избавят от него? Като чист начин да сторят това?

— Не знам. Няма как да разберем. Можем само да разсъждаваме, а има прекалено много области, върху които да разсъждаваме, за да сме сигурни, че сме се съсредоточили върху правилната. Ако екипажът е направил онова, което казахте, ако се е избавил от Блейк, защо корабът не се е върнал обратно? Обяснихте един въпрос, а от него следва друго обяснение и така нататък. Струва ми се, че задачата е безнадеждна.

Уинстън престана да се разхожда, върна се зад бюрото, седна на стола и протегна ръка към комуникатора.

— Как се казваше мъжът, който е дал свидетелски показания?

— Лукас. Доктор Лукас. Не си спомням малкото му име. Пише го във вестниците. Телефонистката най-вероятно има вестник.

— Предполагам, че е най-добре да повикаме и сенаторите. Хортън — Чандлър Хортън. Кой е другият?

— Соломон Стоун.

— Добре — каза Уинстън. — Ще видим какво мислят те по въпроса. Те и Лукас.

— А Администрацията?

Уинстън поклати глава.

— Не. Не веднага. Трябва да разберем повече преди да се забъркаме с Администрацията.

Бърлогата беше малка и тясна — изпъкнал скален перваз с ерозирало пространство отдолу. Земята над него се издигаше рязко, а под него се спускаше стръмно. В основата на хълма криволичеше поток в каменисто легло. Входът на пещерата беше задръстен с малки каменни отломки, откъснали се от скалата през годините. Те коварно се изместваха под лапите на Търсача, докато се катереше, за да влезе, но той успя да се промъкне вътре и се завъртя, за да се обърне към отвора.