Клифърд Саймък - Върколак

Слънцето жареше и тялото всмукваше енергията, — а блатото преливаше от красота, защото беше домът на създанието. Тук имаше нови форми на живот, които да изследва и анализира, на които да се удивлява и възхищава — нови форми на живот, нов свят и една сляла се гледна точка на извънземния и човешкия разум.

Имаше любимо Място за мислене и Любима мисъл, и понякога (не много често) смътно общуване с други сродни създания, мъгляво протягане на умове, които се докосваха за кратко като с ръка в мрака и после се отдръпваха. Защото макар и общуването да беше възможно, от него почти нямаше нужда — всеки от мислителите беше достатъчен сам на себе си.

Времето нямаше значение, нито пък пространството, освен като обект на Мисълта. Защото Мисълта бе всичко — тя беше основание за съществуванието, тя бе цел и смисъл на живота и нямаше никакъв край, дори не можеше да завърши сама себе си, защото беше безкрайна. Тя продължаваше постоянно, подхранваше сама себе си и никой не вярваше, нито се надяваше, че някога може да свърши.

Но сега времето се превърна във фактор, защото в човешкия ум бе вграден срок, когато трябваше да се върне, и щом го стори, Мислителя отново се превърна в човек. Събраните от него данни бяха записани и корабът пак се издигна в космоса, за да продължи напред.

После стигнаха на друга планета и имаше друго създание. Променливия се превърна в другото създание, както се беше превърнал в Мислителя — и тръгна по планетата, в тялото на създанието, в което се бе превърнал. Планетата беше студена и суха, както първата бе гореща и влажна, слабото слънце беше далеч и звездите блещукаха като назъбени твърди диаманти в безоблачното небе, а земята бе покрита с прах от бял сняг и пясък, който силните пронизващи ветрове разнасяха на дюни. Сега човешкият ум обитаваше тялото на търсач, който с езическа радост тичаше заедно с глутница търсачи из студените равнини и по скалистите хребети под диамантените звезди и луните в търсене на онези свети места, където по отколешна традиция общуваха със звездите. Но само по отколешна традиция, защото по всяко време и на всяко място можеха да уловят образите, несъзнателно излъчвани от многобройните култури, обитаващи други слънчеви системи.

Те не разбираха образите, нито пък се опитваха или искаха да ги разберат просто ги улавяха и ги пазеха заради естетичната стойност, която можеха да извлекат от тях. Като човек, който се скита из художествена галерия и спира да разгледа някоя картина, която съдържа и колорита и композицията си беззвучна истина — истина, която не може да се изрече с думи, но и няма нужда да бъде изричана с думи.

Човешки разум в тялото на търсач, но и още един разум; разум, който изпълзяваше на повърхността и не би трябвало да е там, който трябваше да е изчезнал още, когато изкуственият човек беше сменил тялото, обитавано от онзи разум.

Изкусните земни хора не го бяха планирали така, не бяха и сънували, че ще стане така, бяха смятали, че извънземният разум и тяло ще изчезнат и няма да се появят отново, че създаденият от тях изкуствен човек може да бъде изтрит като плоча и после да се превърне в нещо друго. Но това не да стана. Паметта и образецът не изчезнаха, не можаха да бъдат изтрити. Те останаха. И ту потъваха дълбоко в съзнанието на възвърналия човешката си форма андроид, ту отново изпълзяваха на повърхността. Така че из равнините с навявания пясък тичаха не две, а три създания, обитаващи тялото на Търсача. И докато Търсача улавяше образите от звездите, Мислителя поглъщаше данните и ги оценяваше, а после задаваше въпроси и търсеше отговорите. Сякаш две части на компютър, работили досега поотделно: едната памет, в която се съхраняваха програмните данни, и другата — онзи елемент от системата, който извършваше анализите — най-после бяха събрани заедно и бяха заработили. Образите вече нямаха само естетическа стойност, значението им стана по-дълбоко и по-голямо — отделни късчета, събрани от всички части на Вселената и разхвърляни върху масата в очакване да бъдат подредени, да оформят някаква цялост, многобройни мънички, разпокъсани ключове към онова, което можеше да се окаже един общ универсален план.

Трите разума трепереха, балансирайки на ръба на бездната на вечността. Потресени, отначало неспособни да осъзнаят значението на възможността да притежават всички отговори на всички въпроси, които някога можеха да бъдат зададени, да обхванат тайните на звездите, които най-после щяха да им дадат уравненията на познанието, позволяващо на човек да напише едно-единствено изречение и да каже: