Клифърд Саймък - Върколак

В тунела тътнеше страх. Разнасяха се чуждопланетни миризми и шепоти. Светлината, която се отразяваше от стените и пода, беше твърда като скала.

Създанието се присви и изскимтя — всичките му мускули се напрегнаха, всеки негов нерв се парализира от страх.

Тунелът продължаваше безкрайно и то нямаше къде да избяга. Бе уловено в капан. И нямаше представа къде може да е този капан. Навярно на място, което не беше виждало преди и което не бе търсило. Беше впримчено и захвърлено тук поради причина, която не му бе известна.

Преди създанието беше попаднало на място, което бе влажно, горещо и тъмно и в което пълзеше усещането за многоброен мъничък живот. А сега беше на горещо, светло и сухо, но тук нямаше чувство за мънички форми на живот — по-скоро за далечни, по-големи форми на живот и тътенът на техните мисли отекваше като барабан в мозъка му.

Създанието се завъртя и се понадигна. Ноктите му драскаха по твърдия под. Тунелът продължаваше безкрай и в двете посоки. Затворено пространство, в което нямаше никакви звезди. Но се разнасяха разговори — мисловни разговори и по-дълбокото тътнене на говор — не като онзи, който се процеждаше от звездите, а объркан, хаотичен и мрачен говор, който прииждаше и припламваше и който нямаше нито дълбочина, нито някакъв смисъл. „Тунелен свят“ — ужасено си помисли създанието. Тясно затворено пространство, което беше навсякъде, имаше своите миризми, бе изпълнено с мрачен говор и пропито със страх.

По целия тунел имаше отвори и някои от тях бяха запушени с тъмен материал, а други бяха открити и най-вероятно водеха към други тунели, продължаващи в различни посоки, но също толкова безкрайни като този.

От един от страничните отвори се появи огромно уродливо и ужасно същество. Издаваше някакъв тракащ звук. Видя го, изкрещя и нещо, което, носеше, издрънча на пода, а от мозъка му избликна звук на ужас и заподскача и заотеква в стените на тунела. Уродливото същество се обърна и побягна с изумителна скорост. Уплашеният му вик се смесваше с вибрациите на ужаса, който извираше от мозъка му, и изпълваше до пръсване тунела с хаос от звуци.

Създанието се оживи. Ноктите на краката му отчаяно задращиха по твърдия под, тялото му се метна към най-близкия отвор, който водеше навън. Вътрешностите му се гърчеха и приспиваха от паниката, която го бе обзела, мозъкът му се, замъгли и вцепени от страх и то почувства как мракът се спуска над него като огромна тежест, падаща от някаква невероятна височина. И изведнъж то вече не беше самото себе си, не се намираше в тунела, а бе обратно в онова топло и изпълнено с черно спокойствие място, което беше негов затвор.

Блейк рязко спря до леглото си и се зачуди защо тича и защо болничната му нощница е на пода, а той е гол в стаята. И в мига на почудата нещо в черепа му прещрака, сякаш нещо в главата му, досега здраво завързано, се откъсна, и той вече знаеше за тунела, за страха и за другите двама, които бяха едно с него.

Седна на леглото и се изпълни с щастие. Отново беше цял: той бе създанието, което бе бил преди. Вече не беше сам, а заедно с другите двама. „Здравейте, приятели“ — прошепна, той и те му отвърнаха, не с думи, а с докосване на умовете си.

(Ръкостискане и братство. Ярки студени звезди над пустиня, в която се носи пясък и сняг. Протягане и улавяне на данни от звездите. Горещо димящо блато. Дълго претегляне на данните в пирамидата, която беше биологически компютър. Бързо взаимно сливане на три отделни мисловни басейна. Докосване на умове.)

„То избяга, щом ме видя — каза Търсача. — Ще дойдат и други.“

„Това е твоята планета, Променливи. Знаеш какво да правиш.“

„Да, Мислителю — отвърна Променливия, — моята планета е. Но нашето знание е общо.“

„Но ти си по-бърз в това. Знанието е прекалено много, прекалено голямо е. Ние ще те следваме, но бавно.“

„Мислителят е прав — каза Търсача. — Решението зависи от теб.“

„Може да не разберат, че съм аз — отвърна Променливия — Не веднага — Възможно е да имаме малко време.“

„Но не твърде много.“

„Не, Търсачо, не твърде много.“

И това бе така. Нямаше да имат много време. Пищящата сестра, която тичаше по коридора, щеше да събере другите — специализанти, други сестри, лекари, поддържащия персонал и хората от кухнята. Само след няколко минути болницата щеше да се превърне в кипящ въртоп.

„Проблемът е — каза той, — че Търсача прекалено много прилича на вълк.“

„Твоята характеристика — отвърна Търсача, — означава създание, което изяжда друго. Знаеш, че никога не бих…“