Клифърд Саймък - Избор на богове

Алисън, жена ми, почина преди петстотин години и макар че не мога да си спомня много, спомням си, че смъртта и беше спокойна и предполагам, че и моята ще е същата. При живота, който водим като човешки същества, смъртта настъпва поради износване, а не поради болестни поражения и това, повече отколкото дългият живот, е истинското благоволение, на което се радваме. Понякога се питам доколко по-дългият живот — баснословно по-дългият живот — е благодат за човечеството. Тъй като подобни мисли спохождат всеки остаряващ човек, затова не бива да им се отдава голямо значение.

Едно нещо наистина си спомням и оттогава то винаги ме е преследвало. Когато Алисън умря, дойдоха много хора чак от звездите. Имаше служба и тук в къщата, и навън, на гроба. Тъй като нямаше човек, който да изпълни религиозната церемония, внукът ми Джейсън прочете някои текстове от Библията и каза думите, които обичаят изисква да бъдат казани. Всичко бе много тържествено и в много отношения удовлетворяващо. Човеците бяха наобиколили гроба, цяло множество, а малко по-далеч стояха роботите, не защото по някакъв начин бяхме показали, че би трябвало да са отделно, а по техен собствен избор и в съответствие с древния обичай.

След като церемонията приключи, ние се върнахме в къщата, а след известно време аз се оттеглих в библиотеката. Никой не ме обезпокои, защото разбираха нуждата ми да остана сам. След известно време на вратата се почука и когато извиках на онзи, който чукаше, да влезе, вътре се вмъкна Езекия, роботът монах от манастира. Беше дошъл да ми каже, че той и братята му не са били на погребението (факт, който бях пропуснал да забележа), защото по същото време отслужили литургия в нейна памет в манастира. След като каза това, той ми предостави копие от службата. Прощалните слова бяха написани четливо и красиво, с цветни калиграфски главни букви и винетки по полетата на страниците — по същия изпипан в детайлите маниер, както в ръкописите, които откривахме в скрипториумите от Средновековието. Откровено казано, не знаех как да реагирам. Беше дръзко от негова страна, разбира се, а според мен и лишено от добър вкус. Но беше очевидно, от друга страна, че това, което той и братята му бяха направили, не бе извършено поради дързост и невъзпитание, а като акт на най-голямо милосърдие. Затова му благодарих, но се опасявам, че бях някак си рязък и съм сигурен, че той го усети. В същото време аз не записах случилото се в дневника и не казах на никого. Всъщност се съмнявах, че някой изобщо е забелязал посещението на робота. С годините аз съм станал много стриктен в регистрирането на всичко случило се. В началото започнах дневника, за да предам на поколенията истината за това, което се бе случило на човешката раса и по този начин да не се превърне в мит и легенда. Мисля, че на времето нямах друга причина и не смятах да продължавам да го водя, но до такава степен бях свикнал да записвам всичко, че продължих да регистрирам всички събития от деня, колкото и дребни да бяха те, като понякога записвах дори мислите си. Защо навремето не записах случилото се между мен и Езекия — това ме е озадачавало през всичките последвали години. То едва ли имаше толкова голямо значение, а и не беше кой знае какво нарушение на етикета, че да бъде скривано. В началото, а и после, все го отхвърлях като мисъл, но от известно време този въпрос доста ме занимава.

През последните години си задавам много въпроси относно този епизод, защото сега остротата на срещата се е притъпила и аз мога да мисля обективно за нея. Хрумна ми, че тогава можехме да поканим Езекия да извърши опелото, вместо Джейсън да чете словата на утеха и раздяла, макар че дори и сега изтръпвам при тази мисъл и знам, че то беше невъзможно. И все пак истината е, че роботът, а не човекът, бе съхранил не само християнството, но и самата идея за религията. Разбирах, че може и да не е напълно вярно, защото хората на Червения облак имат набор от вярвания и модел на поведение, които могат да бъдат наречени религия. Както разбирам, тази религия не е формална, а жива и действена, защото усъвършенства поведението и укрепва морала, а не показната ритуалност, в която се бяха превърнали другите религии. Основното според мен беше, че ние или трябваше да изповядваме нашата религия, или напълно да се откажем от нея. Ние я оставихме да отмре, защото вече не ни беше грижа и бяхме се уморили да се преструваме, че вярваме. И това не се отнася само до последните няколко хилядолетия. Дори и преди изчезването на хората вярата ни бе мъртва, така че аз използвам думата „вяра“ в най-ограничения смисъл на официална религия.