Клифърд Саймък - Избор на богове

От нея ли беше избягал, питаше се Вечерна звезда. Или тя бе видяла в случилото се онзи ден нещо повече, отколкото бе в действителност? И двамата бяха разтърсени от събитията в долчинката и връхлитащите ги емоции може би бяха намерили своя отдушник, тласкайки ги един към друг, което, с оглед на настоящия сериозен момент, бе твърде маловажно. Не мислеше обаче, че нещата стоят точно така. Оттогава все се връщаше към случилото се и отговорът, който намираше, беше, че събитията задействаха нещо, което тя чувстваше със сигурност, но не разбираше — факта, че тя обичаше този странник, дошъл от запад. Но той, питаше се тя, задаваше ли си той същите въпроси и дали не намираше друг отговор?

Избягал ли беше? Имаше ли нещо друго, което трябваше да открие след всичките тези месеци и километри, които бе извървял в търсене? Дали продължаваше още да търси? Беше ли убеден, че каквото бе преследвал — даже и да не знаеше какво точно преследва — не лежи в тази къща или в него самия? Дали не беше се придвижил още по на изток в това безкрайно лутане? Тя отблъсна книгата от себе си и продължи да седи в тишината на изпълнената със сенки библиотека, с нейните полици с книги, с танцуващия пламък на свещта, която догаряше. Зимата щеше да дойде скоро, помисли си тя. Щеше да му бъде студено. Имаше одеяла, които можеше да му даде, имаше дрехи, които щяха да го топлят. Но той не и бе казал, че ще заминава, а тя нямаше как да научи.

Още веднъж изживя онзи ден, когато намериха странното същество. Всичко беше толкова объркващо и тя все още не можеше да сглоби детайлите, да подреди последователно събитията. Те всички бяха така комбинирани, сякаш се бяха случили едновременно, без ни най-малкия промеждутък между тях, но тя знаеше, че не е така, че съществува ход на събитията, макар да бяха протекли мигновено в алогичен ред. Най-странното беше, че тя се затрудняваше да отдели стореното от Дейвид от стореното от самата нея. И отново се запита дали, щом не бе възможно да са го направили заедно, единият от тях не би могъл да го предизвика, като накара и двамата да направят онова, което всеки от тях в крайна сметка бе направил.

И какво точно бе направила тя? Какво се бе случило с нея? Опитвайки се да си спомни, в съзнанието и изплуваха само фрагменти от случилото се, а бе сигурна, че когато нещата ставаха, нямаше накъсаност и че фрагментите, които си спомняше, бяха само късчета от цялото. Светът се бе открил, вселената също или това, което по-късно тя мислеше, че трябва да е било вселената. Цялата разгърната пред нея, открила всяка своя ниша, цялото си познание, целия си разум — една вселена, в която времето и пространството бяха изключени, защото те съществуваха, за да попречат на когото и да било да я овладее. Зърната за миг, полудоловена, проблясък на прозрение, изчезнал, преди да има време да се запечата в мозъка, усетена и опозната само за един миг и после изчезнала толкова бързо, че бе оставила само впечатление, без ясни спомени и без конкретно знание, проблясък на светкавица, който след миг тъмнината поглъща.

Беше ли преживяването и, можеше ли да бъде то реализация на онова, което искаше да каже на Стария дъб, знаейки, че нещо става вътре в нея, че бе на прага на някаква промяна, без да осъзнава каква, а вместо това, казвайки му, че може да замине отново, макар и в различен смисъл от заминаването и за страната на дивия ориз? Ако е така, каза си тя, ако това е така, ако това бе нова способност, подобна на пътуването до звездите, а не само нещо, което си бе въобразила, никога вече нямаше да е нужно да ходи някъде, тъй като вече бе там, навсякъде, където си поискаше.

Тя за първи път мислеше за това като за способност. Почувства се объркана и изплашена, но не толкова от изводите, колкото от това, че въобще бе мислила в тази насока, че тя, макар и подсъзнателно, си е позволила да мисли за това. Седеше изправена и напрегната в сенките на стаята с колебливия пламък на догарящата свещ и сякаш отново чуваше мърморенето и шумоленето на всички онези призраци, които се тълпяха тук, единственото и последно място, останало им на Земята.

(Откъс от хроника от 29 ноември 5036 г.)

…В последните няколко столетия усещам известно влошаване на физическото ми състояние и сега понякога (в дни като днешния) усещам тежестта на годините. Изпитвам умора, която не може да бъде обяснена с обичайното натоварване, защото никога не съм се претоварвал, а в последните години и въобще не се натоварвах. Вече влача крака, а ръката ми, някога твърда, е загубила известна координация и записките в този дневник изглеждат като несигурни драсканици. Има моменти, когато написвам дума, която съм нямал намерение да употребя — много близка до думата, която съм искал да напиша, но не същата. В други случаи, когато не мога да се сетя за думата, която ми трябва, се налага да седя, пресявайки паметта си, за да я открия, по-скоро натъжен, отколкото ядосан, че не мога да се сетя. Понякога греша в правописа, което по-рано никога не ми се е случвало. Станал съм, мисля си, като старо куче, дремещо на слънцето, с тази съществена разлика, че старото куче вече не очаква нищо от себе си.