Клифърд Саймък - Избор на богове

— Това не е чудовище, сър — реагира Езекия. — Това е сложна логическа конструкция, които такива като мен трябва да строят, въпреки че аз, бързам да добавя, никога не бих сътворил такава. Може и да е подчинена на строго научни правила, но е едно отвратително творение на греховна гордост. Въпреки това, сигурен съм, че ако реши, може да бъде полезна. Защото, основана на логическата мисъл, тя ще действа логично…

— Скоро ще разберем — прекъсна го Джейсън. — Стенли идва насам.

Те се изправиха на крака и зачакаха бляскавия робот. Той слезе по пътеката, пресече брега и спря пред тях.

— Новините са лоши за вас — каза накрая той.

— Значи, няма да ни помогнете? — не повярва Джейсън.

— Искрено съжалявам — каза роботът. — Личното ми предпочитание бе да си сътрудничим с вас по всеки възможен начин. Ние построихме Проекта като един от нас, но се оказа по-съвършен от нас. — Той кимна към Хорас Червения облак и продължи: — Като наш вожд, трябва да се съобразим с преценката му, защото, какъв е смисълът да имаш вожд, ако не му се доверяваш и не го следваш?

— Но на каква основа е направена преценката? — попита Джейсън. — Може би, че не ни вярвате. Или проблемът, според вас, е по някакъв начин не толкова важен, колкото го представихме?

Стенли поклати глава.

— Нито едно от двете — отвърна той.

— Вие, разбира се, си давате сметка, че ако хората дойдат, те ще се наложат над вас. И над Проекта.

— Забравяте, че дължите на тези господа учтивост… — намеси се Езекия.

— Стой настрана! — сряза го Стенли.

— Няма да стоя настрана — отвърна Езекия и думите му застъргаха от нехарактерен за него гняв. — Това са съществата, които са ни създали. Те са нашите бащи. Дължим им лоялност. Дори Проекта им дължи лоялност, защото вие използвахте не само интелигентността, с която човеците ви надариха, за да замислите и реализирате Проекта, но се сдобихте от техния свят и с материалите, с които да го построите, знанието, с което да го захраните.

— Ние не изискваме вече лоялност — смекчи тона си Джейсън. — Може би не би и трябвало. Понякога си мисля, че ви дължим извинение за това, че изобщо сме ви създали такива. Наистина не ви дадохме свят, за който да ни бъдете благодарни. Но сега, както излиза, всички сме засегнати. Ако хората се върнат, за да завладеят отново планетата, и вие ще пострадате.

— Какво всъщност искате? — попита Стенли.

— Само вашата помощ, разбира се. Но тъй като не можете да ни я дадете, мисля, че имаме право да попитаме защо ни отказвате?

— Няма да ви е приятно да разберете.

— Не се притеснявайте за това?

— Добре — каза Стенли. — Щом настоявате. Но не мога да го изрека. Затова…

Той посегна към торбичката, провесена на кръста му, извади сгънато листче, разгъна го и го изглади с длан.

— Това — каза той — е отговорът, който ни даде Проекта.

Роботът подаде листчето на Джейсън. На него имаше три отпечатани реда:

Описаната ситуация е несъществена за нас. Можем да помогнем на човечеството, но няма причина да го правим.

Човечеството е временен фактор и не ни интересува.

Чичо Джейсън и бе казал, че като начало трябва да чете история. И да започне с общата история. Това щяло да и даде основата да разбере всичко останало.

Сега, седнала зад писалището в библиотеката, докато навън вятърът мърмореше в стрехите и дебелата свещ догаряше в подложката си, Вечерна звезда размишляваше уморено за нуждата от разбирателство. Дори то да бъдеше постигнато обаче, загрижените бръчки от лицето на чичо Джейсън нямаше да изчезнат, защото никой не можеше да им гарантира, че когато хората се върнат, горите и равнините с бизони, ловните полета на нейното племе ще останат непокътнати. Нямаше и кой да и обясни какво се бе случило с Дейвид Хънт.

Последната мисъл, призна си тя, лично за нея беше най-важната от всички. Той я бе прегърнал и целунал в онзи ден, когато зърнаха онова странно същество в долчинката. Бяха се върнали заедно, ръка за ръка, до дома. И това бе последният път, когато видя Дейвид, когато изобщо някой го беше видял. Беше обиколила горите, надявайки се, че ще открие или него, или някакъв знак къде е отишъл, дори бе слязла, спомни си тя, изчервявайки се от срам, чак до манастира, за да попита дали е бил там. Роботите почти не се разтревожиха. Бяха любезни, но само толкова. Докато вървеше обратно към къщата, тя се почувства в известен смисъл опозорена, сякаш бе разголила тялото си пред тези бездушни мъже от метал.