Клифърд Саймък - Избор на богове

Той се опита да се успокои. Навярно, ако можеше да го стори и за известно време се освободи от тревогата, щеше да мисли по-адекватно, когато настъпеше моментът за това. Той се отпусна, като се стараеше да прогони мислите и да се освободи от напрежението си. Видя луната да се отразява по покривите на манастирските сгради и да превръща музикалните дървета в издължени бели призраци. Последните няколко нощи, помисли си той, дърветата бяха направо виртуозни, почти толкова или дори повече отколкото в старите времена. Промяната се бе усетила, спомни си той, по средата на концерта онзи ден вечерта, когато пристигна брат му. Още тогава го забеляза и се учуди, но имаше толкова много работа, толкова много тревоги, че нямаше време кога да мисли за това. През нощта на същия ден, когато Джон се завърна у дома, помисли си той. Този факт едва ли можеше да има нещо общо. Завръщането на Джон у дома нямаше как да бъде усетено от музикалните дървета.

Той чу стъпки по плочника и рязко обърна глава. Тачър бързаше към него.

— Господин Джейсън — извика роботът, — някой се обажда по радиото. Казах му да изчака, докато ви свържа.

Джейсън стана от стола. Усети слабост в коленете и немощ в стомаха си. Това е то, каза си той, това е. Не беше готов и никога нямаше да бъде.

— Благодаря ти, Тачър. Бих искал да направиш нещо за мен.

— Каквото поискате, сър! — Тачър беше развълнуван. Джейсън го погледна с любопитство. Никога не си бе помислял, че може да види Тачър развълнуван.

— Би ли изпратил един от роботите до лагера на Червения облак. Кажи му какво е станало. Кажи му, че имам нужда от него. Питай го дали ще дойде.

— Веднага, сър! — отзова се Тачър. — Сам ще отида дотам.

— Чудесно. Надявах се да го направиш. Хорас те познава. Може да се разсърди, ако друг робот го събуди.

Тачър се обърна и тръгна.

— Един момент — спря го Джейсън. — Има и още нещо. Би ли помолил Червения облак да прати някого нагоре по реката да доведе Стенли. И той трябва да е с нас. Езекия също. Поръчай на някой от другите роботи да намери Езекия.

Той беше убил онази мечка, макар че тя бе толкова близо, че нямаше време да се прицели. Беше убивал и други — толкова, колкото бяха ноктите на огърлицата, която висеше на врата му. Някои от тях, а може би всичките, бяха убити с неговия лък, от неговите стрели — яки, остри, с добре поставени пера, изхвърлени от мощна тетива. Но сега не беше сигурен, че стрелите бяха причината, вече не беше абсолютно сигурен. Макар че не притежаваше само способността да убива, а и способността да лекува.

Той беше убил мечките, но бе излекувал дърветата. Навремето само си бе мислил така, но сега бе вече сигурен. Бе усетил, че нещо не е наред с тях и го бе поправил, въпреки че не разбра какво изобщо им имаше.

Извънземното се появи, накуцвайки между осветените от луната дървета и се прислони близо до него. Червеите в кутията пъплеха неистово един през друг. От дни го следваше и той се чувстваше уморен от него.

— Махай се оттук! — изкрещя той. — Махай се!

То не му обърна внимание. Стоеше там, пренареждайки червеите. Понякога се изкушаваше да приключи с него, както бе направил с мечките. Но си каза, че няма да е справедливо, ако постъпи така с извънземното. То не беше истинска заплаха или поне той не мислеше, че е. Беше просто досадно. Извънземното се загърчи още по-близо до него.

— Дадох ти, каквото искаше — изкрещя му Дейвид Хънт. — Оправих, което не ти беше наред. Премахнах болката ти. Сега ме остави на мира.

Извънземното отстъпи назад.

Дейвид се облегна на ствола на близката бреза и се опита да размисли — макар, всъщност, да нямаше кой знае какво за обмисляне. Фактите бяха прекалено ясни: той беше излекувал дърветата, беше излекувал и това странно същество, което непрекъснато го следваше по петите, беше излекувал счупеното крило на една птица и болния зъб на една стара мечка и беше прочистил една леха с астри от нещо ужасно, което изсмукваше живеца им (и не беше съвсем спокоен в този случай, тъй като, помагайки на астрите, бе убил друга форма на живот — примитивен живот може би, но все пак живот). Сякаш огромно състрадание се изливаше от него към всички страдащи, караше ги да се почувстват добре и все пак, странно, не изпитваше искрено състрадание. По-скоро усещаше някакво безпокойство, когато доловеше болно или страдащо същество и като че ли се чувстваше задължен да му помогне. За да престане да го безпокои, може би. Така ли трябваше да живее, питаше се той, усещайки всяка нередност в света? Всичко беше наред с него до онази нощ, когато чу дърветата и усети нещо нередно в тях. Дотогава той не го знаеше и си живееше съвсем безгрижно. Нещо в музиката, каза си той. Нещо в робота, застанал до него. И какво означаваше да премине през живота си, долавяйки всяка дребна тревога, всяка незначителна болка, и да няма покой, нито отдих, докато не ги отстрани.