Клифърд Саймък - Междинна станция

Мушката кацна върху главата на плъхоподобното същество, после главата мръдна встрани, но веднага след това отново кацна на мушката.

— Стреляй! — изрева Юлисис.

Инок натисна спусъка и пушката проехтя продрано. Горе върху скалите съществото остана право още секунда-две, въпреки че половината му глава бе отнесена и на фона на сумрачното западно небе се видя как, подобно на черни мушици, се разхвърчаха парченца от разкъсаната му плът.

Инок пусна пушката и се просна на земята, заравяйки пръсти в оскъдната, покрита с мъх почва, прималял от ужас при мисълта, какво можеше да се случи, и готов да се разплаче от благодарност, че не се случи, че годините, прекарани на онова фантастично стрелбище, най-сетне бяха дали резултат.

Колко странно, помисли си той, че толкова много безсмислени неща обуславят съдбата ни. Защото стрелбището беше също толкова безсмислено, колкото и играта на карти или билярд — единственото му предназначение беше да развлича управителя на станцията. И въпреки това часовете, прекарани там, го бяха подготвили тъкмо за този час и за този конкретен случай — за този един-единствен миг на този нищожно малък склон.

Пристъпът на слабост отмина, потъвайки сякаш в земята под него, и лека-полека в душата му се настани покой — покоят на дърветата и на горската почва, на онова първо затишие при падането на нощта. Сякаш небето и звездите, и самата вселена се бяха надвесили ниско над него и му нашепваха за предвечното му единение с тях. И за миг му се стори, че се е докоснал до началото на някаква велика истина и заедно с тази истина бе настъпило едно непознато досега блаженство и величие.

— Инок — прошепна Юлисис. — Инок, братко мой…

В гласа на чуждоземеца прозвуча нещо като едва сподавено ридание — до този момент никога не бе наричал землянина свой брат.

Инок се изправи на колене. Горе върху камарата скали грееше някаква мека и чудно красива светлина, една мека и нежна светлина, сякаш гигантска светулка бе запалила своя светилник и не го бе изгасила, оставяйки го да гори.

Светлината се движеше по скалите и идваше към тях, и той видя, че Луси се движи със светлината, сякаш се спускаше към тях с фенер в ръка.

Ръката на Юлисис се показа от тъмнината и сграбчи Инок за рамото.

— Виждаш ли? — попита той.

— Да, виждам. Какво е…

— Това е Талисманът — каза Юлисис, захласнат, с хриптящ от вълнение глас. — И тя е нашият нов пазител. Този, когото търсим от толкова години.

Това не е нещо, с което можеш да свикнеш, си каза Инок, докато крачеха през гората. Ни за миг не преставаш да го усещаш. Това е нещо, което ти се иска да притиснеш силно до себе си и завинаги да го задържиш там, но дори и когато вече не е при теб, сигурно никога няма да го забравиш.

Това е нещо, което по никакъв начин не може да бъде описано — и майчина любов, и бащина гордост, и обожанието на любимата, и близостта на приятеля, всичко това и още много други неща. С него и най-дългите разстояния изглеждат близки, сложното става просто, изчезват всички страхове и мъки и едновременно с това човек изпитва едно особено чувство на дълбока тъга, сякаш усеща, че до края на живота му не ще има друг такъв миг и че само след малко ще го загуби, и никога няма да си го възвърне. Но това не става, защото този сублимен миг няма край и няма край.

Луси вървеше между тях, притиснала торбата с Талисмана до гърдите си, прегърнала го здраво с двете си ръце. Инок я погледна — озарена от меката му светлина, тя приличаше на малко момиченце, понесло любимата си котка.

— Вече цял век — каза Юлисис, — може би от много векове, а може би никога досега не е светил толкова красиво. Аз самият не помня да съм го виждал да грее така. Прекрасно е, нали?

— Да — отвърна Инок. — Прекрасно е.

— Сега пак ще бъдем едно цяло — каза Юлисис. — Пак ще сме способни да чувстваме. Ще бъдем един народ, вместо много отделни народи.

— Но съществото, което…

— Голям умник излезе — каза Юлисис. — Искаше откуп, за да го върне.

— Значи е бил откраднат?

— Не знам всички подробности — отговори Юлисис. — Всичко ще се изясни, разбира се.

Смълчани, те продължиха да крачат през гората. В далечината, на изток, през върхарите на дърветата прозираше първата руменина в небето, предвещаваща изгрева на луната.

— Едно не разбирам — обади се Инок.

— Питай — каза Юлисис.

— Как е възможно онова същество да го е държало в ръцете си и да не го е почувствало — абсолютно нищо да не е усетило. Ако можеше да го усети, нямаше да го открадне.