Клифърд Саймък - Междинна станция

Инок се хвърли напред с протегнати ръце и се вкопчи в съществото. Пистолетът изхвръкна от ръката му и се плъзна по пода. Инок сграбчи пришълеца и сега, когато беше в близост до него, вонята на тялото му го удари в носа — отвратителна, прииждаща на вълни смрад.

Ръцете му се сключиха зад него и го повдигнаха — оказа се, че не е толкова тежко, колкото изглеждаше. С внезапно и мощно движение успя да го откъсне от ъгъла и да го хвърли на земята. Тялото се плъзна по пода, удари се в един стол и се спря. Но съществото се изправи като метална пружина и скочи към пистолета.

Инок направи две огромни крачки и го хвана за врата. Повдигна го и го разтърси толкова яростно, че пистолетът отново изхвръкна от ръката му, а торбата, която висеше на ремък през рамото му, се заблъска като механичен чук по косматите му ребра.

Вонята беше гъста, толкова гъста, че на Инок му се стори, че може да я види, и усети как се задушава, докато разтърсва съществото. После изведнъж стана по-лошо, много по-лошо — сякаш огън гореше в гърлото му, а в главата му блъскаше чук. Имаше чувството, че са го ударили в стомаха и смазали гърдите му. Ръцете му пуснаха съществото и той залитна назад, преви се на две и повърна. Вдигна ръце към лицето си и се опита да отблъсне вонята от себе си, да изчисти ноздрите и устата си, да я изтрие от очите си.

Като през мъгла видя как съществото се изправи, грабна пистолета и хукна към вратата. Не чу думите, които съществото изрече, но вратата се отвори и то се впусна напред и изчезна. Вратата отново се затвори след него.

Клатушкайки се, Инок прекоси стаята към писалището и се подпря на него, за да не падне. Вонята бе започнала да намалява и главата му се избистряше, но все още не можеше да повярва, че всичко това се бе случило. Защото беше невероятно да се случи. Съществото бе пътувало по служебния материализатор, а единствено членовете на Галактическата централа имаха право да го ползват. А нито един член на Галактическата централа — в това беше сигурен — не би се държал като плъхоподобното същество. От друга страна, съществото знаеше паролата, чрез която се задействаше вратата. А освен него и Галактическата централа, никой друг не би могъл да я знае.

Пресегна се и взе пушката. Всичко е наред, каза си той. Нищо не бе пострадало. Само дето едно извънземно се разхождаше на воля по Земята. А това той не можеше да допусне. Земята беше затворена за извънземни. Като планета, която не членуваше в галактическото братство, тя представляваше забранена за посещения зона.

Инок стисна пушката в ръка — знаеше какво трябва да направи: трябваше да върне пришълеца в станцията и да го отпрати от Земята;

Изрече фразата на глас и тръгна към вратата. Излезе навън и заобиколи къщата.

Съществото тичаше през полето и почти бе достигнало края на гората.

Инок хукна презглава след него, но още преди да стигне до средата на полето, плъхоподобното същество потъна в гората и се скри от погледа му.

Гората започваше да притъмнява. Полегатите лъчи на залязващото слънце все още огряваха гъсто преплетените върхари на дърветата, но долу, в ниското, сенките започваха да се сгъстяват.

В момента, в който нахлу в окрайнините на гората, Инок успя да зърне как съществото свърна надолу по един малък дол, после се втурна нагоре по отсрещния склон, пробивайки си път през високите папрати, стигащи почти до кръста му.

Ако продължи все в тази посока, си каза Инок, може би щеше да успее да го хване, защото склонът над дола възлизаше на скалисто било, осеяно с остри зъбери и завършващо с голяма, издадена навън канара, заобиколена от стръмни урви, тъй че скалистото било и канарата бяха като изолиран отвсякъде остров, увиснал във въздуха. Можеше да се поизмъчи малко, докато измъкне съществото от скалите, ако се скриеше там, но поне щеше да знае, че то се намира в клопка и няма да може да избяга. Макар че, напомни си Инок, нямаше много време за губене, защото слънцето залязваше и скоро щеше да стане тъмно.

Инок зави леко на запад, за да заобиколи дерето откъм горния му край, без да изпуска от погледа си бягащия пришълец. Съществото продължаваше да се катери нагоре по склона и държейки го под око, Инок още повече ускори крачките си. Пришълецът вече беше влязъл в капана. В стремежа си да избяга бе преминал отвъд критичната точка и оттук нататък беше невъзможно да се върне обратно. Скоро щеше да стигне до ръба на скалата и нямаше да му остане нищо друго, освен да се завре в някоя пукнатина сред зъберите.