Клифърд Саймък: Междинна станция

Най-сетне шумът престана. Димът се стелеше на тънки, сивкави като мъгла струйки над изтерзаната земя, над повалените огради и прасковените дървета, превърнати на трески от артилерийския огън. Тишина, ако не покой, се установи за миг над тези няколко квадратни мили земя, където допреди малко войниците, обзети от лудостта на стара омраза, се хвърляха с крясъци един срещу друг и се вкопчваха в древна схватка, а после, омаломощени, се дръпваха назад.

Сякаш безкрайно дълго кръгозорът бе огласян от нестихващия тътен на взривовете, изтърбушили земята и осеяли с буци пръст небето; от цвиленето на конете и дрезгавите викове на войниците; от свистенето на метал и последвалия го трясък; от избухванията на изпепеляващи огньове, озаряващи блясъка на стоманата; от плющящите във вихъра на боя гордо развети знамена. После всичко секна и настана тишина. Но в този ден тишината бе неприсъща на това поле, тя нямаше власт над него — нарушавана от вопли и стенания, от викове за вода и молитви за скорошна смърт — и тези викове, молби и стенания щяха да продължат с часове под лятното слънце. После скупчените фигури щяха да замлъкнат и утихнат и щеше да се разнесе миризмата, от която всички минаващи щяха да извръщат глава, а гробовете щяха да се окажат плитки, за да я скрият.

Житото щеше да остане неожънато, дърветата нямаше да цъфнат следващата пролет, а по стръмния скат, който стигаше до самия хребет, оставаха толкоз неизречени слова, неизвършени дела и окървавени тела, извисили глас срещу безсмислието и разрухата на смъртта.

Тук оставаха и много горди имена, които сега щяха да звучат още по-гордо, но само като спомен, отекващ във вековете — Желязната бригада, Пети Нюхампширски, Първи Минесотски, Втори Масачузетски, Шестнайсети Мейнски.

Тук беше и Инок Уолас.

Той все още стискаше разбития си мускет — ръцете му бяха покрити с пришки. Лицето му — почерняло от барут, Обувките му — целите в прах и кръв.

Все още беше жив.

Д-р Ъруин Хардуик търкаляше молива напред-назад между дланите си — едно доста досадно занимание. Изгледа с известна доза подозрение седящия от другата страна на бюрото мъж.

— Това, което не мога да разбера — заяви Хардуик, — е защо сте дошли при нас.

— Ами като сте Академия на науките, си помислих…

— А вие сте от ЦРУ.

— Вижте, докторе, ако предпочитате, нека приемем, че това е едно неофициално посещение. Представете си, че съм един объркан гражданин, отбил се при вас да види дали не можете да му помогнете.

— Не че не бих искал да ви помогна, но не виждам как. Цялата работа е толкова мъглява и толкова хипотетична…

— По дяволите, човече — извика Клод Луис, — не можете да отречете фактите — малкото, които съм събрал.

— Добре тогава — каза Хардуик, — нека започнем отначало и ги разгледаме още веднъж, един по един. Твърдите, че този човек…

— Името му — каза Луис — е Инок Уолас. Според регистрите е на сто двайсет и четири години. Роден е в една ферма на няколко мили от град Милвил в щата Уисконсин на 22 април 1840 г. и е единственото дете на Джедедая и Аманда Уолас. Той е сред първите записали се доброволци след повика на Ейб Линкълн. Служил е в Желязната бригада, която е била буквално унищожена при Гетисбърг през 1863 г. Но Уолас е успял някак да се прехвърли в друга бойна част и се е сражавал под командването на генерал Грант във Вирджиния. Изкарал е цялата война, до самия й край при Апоматокс…

— Добре сте го проучили.

— Прегледах досието му. Молбата му за постъпване на военна служба се намира в Щатския Капитол в Мадисън. Останалото, включително заповедта за уволнение, е тук във Вашингтон.

— Казвате, че изглежда на трийсет.

— Нито ден повече. Може би дори на по-малко.

— Но не сте разговаряли с него.

Луис поклати глава.

— Може и да не е същият човек. Ако имахте отпечатъци от пръстите…

— По време на Гражданската война — каза Луис — дактилоскопията не е била известна.

— Последният ветеран от Гражданската война — отвърна Хардуик — почина преди няколко години. Доколкото си спомням, бил е барабанчик в армията на Конфедерацията. Трябва да има някаква грешка.

Луис поклати глава.

— И аз си помислих същото, когато ми възложиха този случай.

— Как стана така, че ви възложиха този случай? Изобщо какво общо има ЦРУ с подобна история?

— Трябва да призная — каза Луис, — че е малко необичайно, Но бяха замесени твърде много съображения…