Клифърд Саймък - Междинна станция

— Трябва да го пренесем на ръце до овощната градина — каза Инок. — Колата не може да влезе там.

— Предния път — напомни Юлисис — ти беше този, който го носи.

Инок кимна.

— Приятелю мой — продължи чуждоземецът, — възможно ли е този път на мен да предоставиш тази чест?

— Но да, разбира се — отвърна Инок. — Той също би го пожелал.

Понечи да каже още нещо, но преглътна думите си, защото не бяха за пред хора — думи на благодарност за това, че го освобождаваше от задължението да изпълни дълга си докрай, че му даваше възможност и да не спази точно буквата на закона.

— Идват — обади се Уинслоу до него. — Чувам ги по пътеката.

И беше прав.

Откъм пътеката се чуваше глухият шум от нечии стъпки в праха. Не бяха забързани, нямаше защо да бързат — това беше пренебрежително бавният вървеж на хищник, който е толкова сигурен в плячката си, че не намира за нужно да бърза.

Инок се извърна рязко, като повдигна леко пушката си, насочвайки я натам, откъдето идваше шумът от стъпките в тъмнината.

Зад него Юлисис се обади тихо:

— Може би най-подобава да го отнесем до гроба, озарен от пълното великолепие на незасенчената светлина на възвърнатия ни Талисман.

— Тя не те чува — каза Инок. — Запомни, че е глуха. Трябва да й го покажеш със знаци.

Но още докато говореше, внезапно лумна някаква ослепително-ярка светлина.

Със сподавен вик Инок се обърна към малката групичка, която стоеше до колата, и видя, че торбата с Талисмана лежеше в нозете на Луси и тя гордо издигаше сияйния светлик високо над главата си, тъй че блясъкът му огряваше и двора, и древната къща, и част от полето.

Настъпи тишина. Сякаш целият свят бе затаил дъх и с благоговение и страх очакваше да чуе някакъв сигнал, който така и не прозвучаваше и никога нямаше да прозвучи, но винаги щеше да бъде очакван.

С тишината дойде и усещането за вечен покой, който проникваше във всяка клетка на тялото. И това не беше някакъв изкуствено предизвикан покой, установен по нечия воля, а после, от немай-къде, оставен да съществува, Това бе непреходен, съвсем реален покой, като душевния покой, който настава с тихия залез след дълъг и горещ ден, или като искрящия, призрачен зрак на пролетното утро. Човек го усещаше и в себе си, и в цялата природа и имаше чувството, че не присъства само тук и сега, а се простира във всички посоки, до самите предели на безкрайността, и е толкова устойчив, че ще просъществува до сетния дъх на цялата вселена.

Инок се опомни и се обърна бавно към полето — мъжете бяха вече тук, в самия край на светлия кръг, очертан от Талисмана, сиви, сгушени един до друг, подобно глутница смирени вълци, спотайващи се току зад смътните очертания на осветеното от лагерния огън пространство.

И още докато ги наблюдаваше, започнаха да отстъпват — назад към тънещата в тъмнина прашна пътека, по която се бяха появили.

С изключение на един, който се обърна кръгом и хукна презглава надолу по тъмния хълм — крещеше и виеше като подлудяло от страх куче.

— Това е Ханк — обади се Уинслоу. — Ханк избяга надолу по хълма.

— Съжалявам, че го уплашихме — каза Инок. — Никой не бива да се страхува от това.

— От самия себе си се плаши той — додаде пощаджията. — Ужасът е в самия него.

И това е вярно, помисли си Инок. Човек така е устроен, винаги е било така. Винаги е носил ужаса в себе си. От самия себе си се е страхувал.

Заровиха гроба и оформиха могила. Петимата постояха още минута-две, заслушани в неспокойния вятър, който се луташе из окъпаната в лунна светлина ябълкова градина. В далечината, от кухините над речната долина, козодои си подвикваха един на друг в сребристата нощ.

На лунната светлина Инок се опита да прочете надписа, издълбан върху грубо издялания надгробен камък, но беше прекалено тъмно. Макар че нямаше нужда да го чете — знаеше го наизуст:

Тук почива същество от далечна звезда, но не му е чужда нашата земя, защото в смъртта си принадлежи на всемира.

Когато си писал това, му каза представителят на Сияйните предната вечер, си чувствал нещата като нас. Но веганецът не беше прав, макар да не му го каза тогава. Защото това не беше само веганско, а общочовешко чувство.

Думите бяха изрязани неумело, с една-две правописни грешки, защото езикът на Сияйните не е лесен за усвояване. Камъкът не беше толкова твърд, колкото мрамора или гранита, най-често използвани за надгробни плочи, и надписът нямаше да издържи дълго. След няколко години слънцето, дъждовете и студовете щяха да направят буквите по-неясни, а след още няколко години съвсем щяха да ги заличат и само грапавините върху камъка щяха да подсказват, че тук е имало надпис. Но това нямаше значение, помисли си Инок, защото думите не бяха издълбани само върху камъка.