Клифърд Саймък - Междинна станция

— Сред милиардите живи същества — каза Юлисис — единици са онези, които могат, образно казано, да се включат на неговата вълна. За теб или за мен Талисманът е абсолютно безполезна вещ. На нас няма да реагира. Можем цял живот да го държим в ръцете си и нищо няма да се случи. Но е достатъчно един от онези избраници на съдбата да го докосне с пръст и той оживява. Получава се някаква хармония, някаква сетивна връзка между този странен уред и космическата духовна сила. Разбира се, не самият уред, а съзнанието на живото същество, с помощта на апарата, достига до духовната сила, установява контакт с нея и я довежда до нас.

Един уред, апарат, нищо повече от един инструмент — технологичен брат на мотиката, на гаечния ключ, на чука — и все пак толкова различен от тях, колкото човешкият мозък се различава от първата аминокиселина, родила се на тази планета по време на младенчеството на Земята. Човек се изкушава да каже, помисли си Инок, че това е най-съвършеният инструмент, най-великото изобретение на човешкия мозък. Но да се мисли така, беше опасно, защото едва ли съществуваше някакъв предел и съвършенството не можеше да бъде състояние — по всяка вероятност никога нямаше да настъпи денят, когато едно същество или група същества ще се спрат на едно място и ще кажат: стигнахме до края на пътя, няма смисъл да продължаваме нататък. Защото всяко движение напред водеше до откриването на още много нови възможности, на още много нови пътища, по които човек би могъл да тръгне — а след всяка стъпка по който и да е от тези пътища пред него се откриваха нови неизбродени пътеки. Няма предел за съвършенството — помисли си Инок, — както няма предел за каквото и да е друго.

Излязоха от гората и поеха през полето към станцията. Откъм горния му край се чу тропот.

— Инок! — извика нечий глас в тъмнината. — Ти ли си, Инок?

Инок позна гласа.

— Да, Уинслоу. Какво се е случило?

Пощаджията изскочи от тъмнината и се спря, задъхан от тичането, в края на осветеното пространство.

— Инок, идват! Няколко коли! Но им погодих страшен номер. При отклонението към твоята къща — на онова тясно място, нали го знаеш — изсипах цяло кило цигански гвоздеи в коловозите. Това ще ги забави малко.

— Цигански гвоздеи? — попита Юлисис.

— Има хайка — обясни Инок. — Мен търсят. Гвоздеите…

— О, разбирам — прекъсна го Юлисис. — За спукване на гумите.

Уинслоу пристъпи бавно напред, погледът му бе прикован в светлината на скрития в торбата Талисман.

— Това е Луси Фишър, ако се не лъжа.

— Тя е, разбира се — каза Инок.

— Баща й пристигна в града одеве и се развика, че пак е изчезнала. Тъкмо се бяха успокоили духовете и всичко беше наред. Ама Ханк пак им размъти главите. Тъй че отскочих до железарския магазин, купих кило цигански гвоздеи и запраших насам преди тях.

— Каква е тази хайка? — попита Юлисис. — Нищо не…

Уинслоу го прекъсна, задъхвайки се в желанието си да им съобщи всичко, което знае.

— Онзи, дето рови женшен, те чака горе пред къщата. Докарал е някакъв закрит пикап.

— Трябва да е Луис — каза Инок — с тялото на Сияйния.

— Доста угрижен ми се стори — додаде Уинслоу. — Каза, че има среща с теб.

— Струва ми се, че не бива просто да висим тука — предложи Юлисис. — Скромният ми интелект ми подсказва, че наближава решителният час за много неща.

— Хей — извика пощаджията, — какво става тука? Какво е това нещо у Луси? И кой е този човек с тебе?

— После — каза Инок. — После ще ти обясня. Сега няма време.

— Но, Инок, тълпата идва!

— Ще се заема с тях — заяви Инок мрачно, — когато му дойде времето. В момента имам по-важна работа.

И четиримата се затичаха нагоре по склона, провирайки се между високите до пояс бурени. Пред тях, на фона на вечерното небе, се издигаше тъмната и ъгловата снага на станцията.

— Вече са при разклона — каза Уинслоу, запъхтян от тичането. — Онази светлина, дето проблесна под хълма — това бяха фарове на кола.

Стигнаха до двора и продължиха тичешком към къщата. На светлината на Талисмана се видяха тъмните очертания на пикапа. От сянката на колата се отдели някаква фигура и забърза към тях.

— Вие ли сте, Уолас?

— Аз съм — отвърна Инок. — Съжалявам, че не можах да ви посрещна.

— Малко се притесних — каза Луис, — като не ви намерих тук.

— Появи се нещо непредвидено — обясни Инок. — Наложи се да се занимая с него.

— Тялото на блаженопочившия? — попита Юлисис. — То е в колата?

Луис кимна.

— Щастлив съм, че можем да го върнем.