Клифърд Саймък - Междинна станция

— Бихте ли държали фенера малко по-близо, ако обичате?

Сияйният се приближи една-две крачки. Инок коленичи и разчисти с ръка листата, които покриваха земята. Под тях земята беше мека и влажна, сякаш наскоро прекопана. На едно място се бе образувала вдлъбнатина, в долния край на която имаше дупка. Докато махаше листата, чу как няколко буци пръст падат през дупката и се удрят в нещо, което не беше почва.

Сияйният отново бе преместил фенера и не се виждаше добре. Но не бе необходимо да вижда. Знаеше, че няма смисъл да копае — знаеше какво ще намери. Не трябваше да го оставя без наблюдение. Не трябваше да поставя надгробен камък, за да не привлича вниманието. Но от Галактическата централа му казаха „Все едно, че е от вашата раса“. Точно така и постъпи.

Вдигна глава, но продължи да стои на колене, усещаше как влагата от земята прониква през плата на панталоните му.

— Нищо не ми казаха — промълви Сияйният тихо.

— Какво не ви казаха?

— За паметната плоча. И какво пише на нея. Не предполагах, че знаете нашия език.

— Доста отдавна го учих. Исках да прочета едни свитъци. Страхувам се, че не го знам много добре.

— Две правописни грешки — уточни Сияйният — и един малко тромав израз. Но тези неща нямат значение. Но е от значение — и то от голямо значение, — че когато сте го писали, сте мислели тъй, сякаш сте един от нас.

Инок се изправи и протегна ръка за фенера.

— Да се връщаме — каза той рязко, почти припряно. — Сега зная кой го е направил. Трябва да го открия.

Високо над тях горните клони на дърветата застенаха от надигащия се вятър. Пред тях, осветена от бледото зарево на фенера, брезовата горичка изглеждаше белезникава. Инок знаеше, че брезите растат на ръба на недълбоката, спускаща се на шест-седем метра пропаст, и тук трябваше да завие надясно, за да я заобиколи и продължи надолу по хълма.

Инок леко се извърна и погледна назад. Луси го следваше отблизо. Тя му се усмихна и с жест му показа, че се чувства добре. Направи й знак, че трябва да завият надясно и че трябва да върви по петите му. Макар че, каза си той, едва ли имаше нужда — тя познаваше местността не по-зле от него, а може би и по-добре.

Зави надясно и продължи да се движи покрай ръба на пропастта. Като стигна до пролуката в скалата, промуши се през нея и се спусна на долния скат. Някъде отляво се чуваше ромоленето на бързотечното поточе, което тръгваше от извора под нивата и слизаше надолу по каменистия овраг.

На това място хълмът ставаше много стръмен и той пое по една по-полегата пътека.

Интересно, помисли си той, че дори в тъмнината различаваше някои подробности от пейзажа — кривия, усукан бял дъб, който стърчеше под странен ъгъл над ската; малката горичка от грамадни червени дъбове, които растяха на върха на куполообразно скалисто възвишение, толкова недостъпно, че досега ни един дървар не се бе дори опитвал да ги отсече; миниатюрното, пълно с папур блато, което се гушеше удобно върху малка тераса, врязана в склона.

Долу в ниското проблесна осветен прозорец и той свърна към него. Хвърли един поглед назад и видя, че Луси идва след него.

Стигнаха до една груба ограда от преплетени пръти и се провряха през нея. Тук земята ставаше по-равна.

Някъде в ниското излая куче, после още едно се разлая в тъмнината. И други се присъединиха към тях и цялата глутница се юрна нагоре по хълма. Пристигнаха, препъвайки се в устрема си, заобиколиха Инок и фенера и се втурнаха към Луси — и изведнъж, щом я видяха, от зорка стража се превърнаха в радостни посрещачи. Изправиха се на задните си крака, а тя, застанала сред кучешката гмеж, протегна ръце и ги потупа по главите. После, сякаш по подаден сигнал, хукнаха нанякъде, подскачайки доволно, направиха един кръг и пак се върнаха.

Малко зад плета имаше зеленчукова градина и Инок тръгна през нея, следвайки внимателно пътечката между лехите. После се озоваха на двора и къщата изникна пред тях — порутена съборетина, които очертания се губеха в тъмнината и само кухненските прозорци грееха от меката, топла светлина на лампата.

Инок прекоси двора към кухненската врата и почука. Отвътре се чуха стъпки.

Вратата се отвори и в светлия правоъгълник се очертаха формите на мама Фишър — едра, кокалеста жена, облечена в нещо, което приличаше повече на торба, отколкото на рокля.

Впери поглед в Инок — в очите и се четеше и страх, и предизвикателство. След това забеляза момичето зад него.

— Луси! — извика тя.